Една любов в Париж
- Автор: Моэм Сомерсет Уильям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Петрова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Една любов в Париж». Краткое содержание книги:
— Ако не иска да се върне, добре, нека не се връща.
Той не виждаше защо трябва още да чака. Обади се на портиера къде ще се намира, за да може Лидия да отиде при него, и се запъти към ресторанта. Не му беше твърде ясно дали му правеше удоволствие, дали го ласкаеше или дразнеше, като виждаше служещите от хотела да се отнасят към него с един вид интимно съчувствие, сякаш изпитваха някакво лично задоволство от неговата любовна история, за която бяха твърдо убедени, че съществуваше. Портиерът му се усмихна доброжелателно, а младата дама на касата — с живо любопитство, Чарли се усмихна при мисълта как разочаровани и изненадани биха се почувствували, ако знаеха колко невинни са отношенията му с Лидия.
Чарли вечеря сам и се върна, но пак не намери Лидия. Прибра се в стаята си и се залови отново да чете. Но сега се наложи да полага големи усилия, за да съсредоточи вниманието си. По едно време реши ако Лидия не се върне до полунощ, да не я чака повече, а да излезе сам из града. Глупаво беше да се намира в Париж цяла седмица, а още да не се е повеселил. Скоро обаче вратата се отвори и Лидия влезе, носейки малко охлузено куфарче.
— Ех, че съм уморена! — каза тя. — Донесох си някои неща. Ей сега ще се измия и после ще отидем да вечеряме.
— Още ли не си вечеряла? А аз ходих вече на вечеря.
— Ах…
Тя го погледна учудено.
— Ами че единадесет минава.
Тя се разсмя.
— Какъв сте англичанин! Трябва ли все в определен час да се храните?
— Бях гладен.
Все пак стори му се, че тя би трябвало поне една думичка да намери и да изкаже съжаление, задето го е оставила толкова дълго да чака. Но очевидно такива мисли съвсем не я занимаваха.
— Добре тогава, няма значение. Не ми трябва да вечерям. Боже-е, какъв ден! Алексей беше пиян. Скарал се тази сутрин с Павел, защото миналата нощ не се върнал вкъщи, а Павел го ударил. Евгения ревеше и постоянно повтаряше: „Господ ни наказва за греховете ни! Доживях да видя синът ми да бие баща си! Какво ще стане сега с нас?“… И Алексей плачеше! „Край на всичко“, казваше. „Децата не почитат вече родителите си. Ех, Русия, Русия!“
На Чарли му идваше да се изсмее с глас, но разбра, че Лидия гледаше най-сериозно на тази сцена.
— И вие плакахте ли?
— Ами разбира се! — отговори тя с известна студенина.
Тя се беше преоблякла, носеше черна копринена рокля. Много скромна кройка, но добре ушита. Отиваше й. Гладката й кожа изглеждаше още по-нежна, а сините й очи още по-дълбоки. С черна шапка, много дръзка наглед с черното си перо, но много по-добре й стоеше от старото черно плъстено токче. Спретнатото й облекло оказваше въздействие върху нея, роклята й придаваше по-голяма елегантност, в държанието й се долавяше някаква изящна самоувереност. Лидия не изглеждаше вече като продавачка, а като млада дама от по-отбрано общество и по-хубава, отколкото се беше виждала досега на Чарли. Но сега още по-малко можеше да му мине мисълта, че с нея може да „стане нещо“, както обикновено се казва. Докато по-рано имаше вид на честна и почтена девойка, която умее да се пази, сега тя правеше впечатление на млада дама, напълно в състояние да вразуми който и да е прекалено предприемчив млад мъж.
— Днес сте облякла друга рокля — каза Чарли, чието лошо настроение започваше вече да изчезва.
— Да, единствената ми свястна рокля. Рекох си, че сигурно ви е неприятно да излизате пред хората с такава смачкана като мене дама. В края на краищата един хубав, млад, елегантен мъж може поне толкова да изисква, когато отиде в някой ресторант, хората да не си кажат: „Как е могъл да тръгне с тази повлекана! Сякаш е облякла дрехите на някоя метачка!“ Нали трябва да се опитам поне дотолкова да се докарам, че да не ви излагам, като излезете с мене.