Изгубената армия на Камбиз

— Напълно ме заблуди — изправи се той и върна лупата на професора. — Абсолютно съвършенство.

— Именно! И точно по това се разбира. Погледни който искаш древен египетски манускрипт, надпис, украса — никога не са съвършени. Винаги има поне някое дребно несъвършенство: петънце от мастило, изкривен йероглиф, фигура, обърната на погрешната страна. Може да е съвсем дребна, но винаги има някаква грешка. Но не и при фалшификатите. Те винаги са безукорни. И точно това ги издава. Прекалено са добри. Древните никога не са били толкова прецизни. Именно вниманието към подробностите проваля фалшификаторите.

Той се пресегна през Халифа, взе папируса, смачка го на топка и го захвърли в кошчето. След това мина зад бюрото си, седна тежко в старото си кожено кресло, взе лулата си от рафта над главата си, натъпка я с тютюн и я запали. Халифа запали цигара, бръкна в джоба си, извади торбичката с артефактите и я постави на бюрото пред Хабиби.

— Добре — усмихна се. — Сега е твой ред. Какво можеш да ми кажеш за тези предмети?

Хабиби го погледна заинтригувано през облаците дим и развърза торбичката. Пред него лежаха седемте предмета, които Халифа беше намерил в магазина на Икбар. Професорът се наведе и прокара сбръчканите си ръце върху тях, внимателно, нежно, сякаш се опитваше да ги успокои и да спечели доверието им.

— Интересно. Много интересно. Откъде са?

— Ти ще ми кажеш.

Хабиби се засмя и отново се съсредоточи върху предметите. Включи настолната лампа и взе лупата. Вземаше артефактите един по един, оглеждаше ги, въртеше ги под различни ъгли на светлината, вдигаше ги до лицето си, кървясалите му очи се уголемяваха и размазваха през дебелото стъкло на лупата. Хрипливото му дишане отекваше в кабинета.

— Е? — попита Халифа, след като изминаха почти пет минути.

Хабиби остави шабтито, което разглеждаше, и се облегна. Лулата му беше изгаснала и следващата минута отиде в бавно пълнене и палене. Наслаждаваше се на момента, като специалист, помолен да определи рядък сорт вино, който след щателно опитване е напълно уверен в решението си.

— Персийската окупация — каза накрая.

Халифа вдигна вежди.

— Персийската окупация?

— Точно така.

— Първата или втората?

Хабиби се засмя.

— Никаква милост! Бих казал първата, въпреки че не мога да ти дам точна датировка. Някъде между 525 и 404 преди Христа. Шабтите обаче ми изглеждат малко по-скорошни.

Колко по-скорошни?

— Най-вероятно от втората окупация, макар че може да са и от Тридесетата династия. Такива предмети е почти невъзможно да се датират с точност, особено ако са прости като тези и нямат никакви надписи и рисунки. Няма очевидни стилови индикации. Човек трябва да се осланя на интуицията си.

— И интуицията ти казва, че са от Втората персийска окупация, така ли?