Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
— Или от Тридесетата династия.
Халифа се замисли.
— Истински ли са?
О, да — отвърна Хабиби. — Без никакво съмнение. Всичките са истински.
И дръпна дълбоко от лулата. Някъде отдолу обявиха по високоговорителите, че музеят затваря след десет минути.
— Нещо повече? — попита Халифа.
— Зависи какво искаш да знаеш. Теракотеният съд за балсам най-вероятно е принадлежал на някой войник. В музея имаме няколко такива. Явно са били стандартна военна екипировка през този период. Кинжалът също предполага военна връзка. Ето виж тук, острието е нащърбено и износено, което означава, че не е бил церемониален или оброчен, а е използван наистина. Нагръдникът е интересен. Той е от висока класа. С много по-добро качество от останалите неща.
— Което какво ти говори?
— Ами — професорът се замисли, дърпайки от лулата си.
— Или е дошъл от различен източник, или притежателят на кинжала и съда за балсам е бил ощастливен от значително подобрение на материалното си състояние.
Халифа се засмя.
— Трябвало е да станеш полицай. С тези дедуктивни способности вече щеше да си главен инспектор.
— Сигурно. — Хабиби размаха лулата си. — Но тогава щях да говоря пълни глупости. Това му е хубавото, като работиш с древното минало. Можеш да си развиваш каквито си щеш откачени теории и никой не може да докаже, че не си прав. Всичко е интерпретация.
Той посегна към шерито и си наля трета чаша. Този път обаче не я пресуши, а отпи бавно.
Е, Юсуф. Кажи ми откъде са.
Халифа дръпна за последно от цигарата и я загаси в пепелника.
— Мисля, че са от Луксор. От нова гробница.
Хабиби бавно кимна.
— Имат ли нещо общо със случая, по който работиш?
Беше ред на Халифа да кимне.
— Няма да те питам за подробности.
— По-добре.
Хабиби взе една химикалка от бюрото и изчегърта пепелта от лулата си. Отдолу се разнесе още едно предупреждение. Двамата замълчаха.
— Има нещо общо с Али, нали? — попита Хабиби.
— Моля?
— Случаят, тези предмети — имат нещо общо с Али, нали?
— Какво те кара да…
— Пише ти го на лицето, Юсуф. И се чува в гласа ти. Човек не прекарва целия си живот да изучава мъртвите, без да понаучи туй-онуй и за живите. Виждам го, Юсуф. Става въпрос за брат ти, нали?
Хабиби не отговори. Професорът се изправи и бавно мина от другата страна на бюрото. Халифа си помисли, че отива към рафта с книги в дъното на стаята. След това усети ръката му на рамото си. Въпреки възрастта ръката му беше доста силна.
— Ние с Арва… — започна професорът с треперещ глас. — Когато ти и Али се появихте в живота ни…
Замълча насред изречението. Халифа се обърна и взе ръката на стареца.
Знам — каза тихо.
— Пази се, Юсуф. Само това те моля. Пази се.
Двамата останаха така за миг, след което Хабиби го остави и се върна зад бюрото си.
— Дай да огледаме тези неща още веднъж, какво ще кажеш? — Опитваше се да говори жизнерадостно. — Да видим какво още ще ни разкажат. Къде затрих тая проклета лупа?
26
Луксор
Омар ги заведе в една семпла стая на най-горния етаж от къщата си, с груб бетонен под и без стъкло на прозореца. Докато жена му и голямата му дъщеря носеха възглавници и чаршафи, трите му други деца стояха на вратата и зяпаха новодошлите. Най-малкото, момченце, беше очаровано от косата на Тара.
Тя го взе на ръце и то нави един кичур на пръстите си и прошепна нещо на майка си.
— Какво каза? — попита Тара.
— Че е като конска опашка — отвърна Омар.
— Край на балсамите за коса. — Тара се усмихна, щипна детето за носа и го пусна на земята. Беше й странно уютно с това голямо семейство, което сякаш беше издигнало невидима бариера от топлота и невинност между нея и останалия свят. Омар се увери, че гостите му са се разположили удобно, и изкара всички останали от стаята.
— Сега ще изляза да видя какво мога да разбера — каза той. — Междувременно, това е вашият дом. Тук сте в безопасност. Поне в Луксор името ал-Фарук все още означава някаква закрила.
След като си тръгна, те се изкъпаха и се качиха на равния покрив, където имаше простряно пране и червеникавокафяви фурми съхнеха върху чаршаф. Погледаха малко хълмовете на Тива, които се издигаха като огромна кафява вълна, след това се загледаха на изток към реката. Над полята се издигаше дим — фермерите горяха стъблата на ожънатата реколта от царевица и захарна тръстика; една каруца, теглена от биволи, натоварена догоре със сено, се влачеше по пътя. Две бели чапли минаха с бръснещ полет над един кален канал; групичка деца играеха на близкото възвишение — хвърляха пръчка на някакво куче. Някъде отдалеч долиташе приглушено боботене на помпа.