Богинята на светлината

— Аполон и Артемида — Памела погледна първо брата, после сестрата.

— Казах ти, че е просто.

— Вие сте луди, по дяволите! — викна Памела.

— Не исках да разбираш по този начин — обърна се към нея Аполон. — Но Артемида казва истината. — Той погледна смръщено сестра си. — Макар да се справя зле със съобщаването на истината.

— Какво? — разгневи се Артемида. — Ако искаш нежна музика и аромат на цветя, съжалявам, но не мога да ти угодя! Поне докато порталът не се отвори пак.

— Не ми помагаш — каза Аполон на сестра си.

— Но боговете не съществуват! Те са измислица — категорично заяви Памела.

— Мислех, че е умна — подигравателно вметна Артемида.

Памела гледаше втренчено прекрасната млада жена, която толкова приличаше на любовника й. Почувства как част от ужаса, който я бе завладял, се разтапя и се превръща в гняв.

— Не е нужно да си груба — каза Памела.

— Груба? — очите на Артемида се свиха. — Наричаш мен груба, когато ти отрече съществуването ми? На всичкото отгоре стоиш в сграда, построена само защото древните са тачели мен и останалите единайсет олимпийци толкова много, че са ни помнили хиляди години. Това според теб особено интелигентно ли е?

— Не е нито умно, нито тъпо. Просто звучи невероятно. Цялата тази история е невероятна. Не може да е истина.

Аполон я хвана за другия лакът и я обърна с лице към себе си. Опита се да не забелязва, че тя не спира да се дърпа и заговори с тих, спокоен глас:

— Знаеш истината, Памела. Почувства я. Просто трябва да я приемеш.

Памела го погледна. Наистина го погледна. Беше същият висок, красив мъж от предишната нощ. И все пак не беше същият. Имаше нещо, което… липсваше. Все още бе необикновено привлекателен, но поразителната синева на очите му беше избледняла до… тя преглътна — до по-човешки нюанс. Имаше и още нещо. Присъствието му не бе толкова силно. Уж изглеждаше същият и все пак не беше. Чертите му не се бяха променили. Раменете му не бяха станали по-тесни и гърдите му не бяха по-малко мускулести — виждаше се ясно, защото не носеше риза. И все пак беше променен… изменен… беше по-малко…

А и Артемида беше права — Памела наистина си спомняше. Дребни неща, като например, че Феб може да лежи на пустинното слънце цял следобед и дори да не се изпоти. Големи неща, като това, че се превърна в огън предишната нощ, докато се любиха. И после неоспоримия факт, че самата тя мина през блестяща врата и се превърна в нещо, което определено не бе човешко…

Не е възможно! Немислимо е! Все пак дълбоко в себе си Памела знаеше, че казват истината. Те бяха богове!

— Какво беше това в килера? — прошепна тя.

— Портал, който Зевс отвори от планината Олимп към Лас Вегас.

— Отвърна Аполон.

— Защо?

Аполон повдигна рамене и направи опит да се усмихне.

— Кой може да прозре в ума на върховния владетел на Олимп?

— Ако си спомням правилно, той каза, че иска да наблюдаваме и да се наслаждаваме на вашия свят — каза Артемида.