Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
— Давай да почваме, м… ти!
— Хубаво, де, хубаво — отвръща той. — Първата задача е това, дето вече сме го свършили. Разчистване на терена — вдига очи. — Мога да ти го напиша, ако искаш.
Шумът ми лумва в червено, но Шумът не е оръжие.
Освен ако не си Кметът.
Все си мисля, че животът не може да се скапе повече, но във всеки следващ момент той отново ме опровергава, сещате ли се? Бомби и падащи кули, и работа рамо до рамо с Дейви и Кметът, който ми обръща такова специално внимание и…
(и не знам къде е тя)
(и не знам какво ще й стори Кметът)
(а дали тя е поставила бомбите?)
(а, дали?)
Връщам се към работата.
1150 чифта дивашки очи ни гледат, гледат мен, приличат на ш… добитък, който вдига глава от пашата, защото е чул силен шум.
Тъпи ш… овце.
— МАРШ НА РАБОТА! — крясвам.
— Изглеждаш ужасно — казва кметът Леджър, когато вечерта се сривам на дюшека.
— Млък — отвръщам.
— Здраво те натиска, а? — донася ми чинията с вечерята, която вече ме чака. Дори не е изял кой знае колко от моето, преди да се прибера.
— А тебе не те ли натиска здраво? — пресичам го и заравям вилицата в яденето.
— В интерес на истината, мисля, че изобщо е забравил за мен — кметът Леджър сяда на своето легло. — Вече не помня от колко време не съм говорил с него.
Вдигам очи. Шумът му е сив, сякаш крие нещо, но това си е обичайно за него.
— Както си чистя — продължава и ме наблюдава как ям, — все слушам хората как си приказват.
— И какво си приказват хората? — питам, щото ми е ясно, че и без това ще ми каже.
— Ами… — Шумът му се размърдва от неудобство.
— Какво ами?
И тогава виждам защо Шумът му е толкова равен: просто той знае нещо, което крие, което не иска да ми каже, но все пак му се струва, че трябва да ми го каже, така че го казва:
— Домът на изцелението — изрича. — Онзи, де.
— Какво за него? — казвам, като се преструвам, че не ме интересува, но не успявам да го заблудя.
— Затворен е — казва кметът Леджър. — Пуст.
Спирам да ям.
— Как така пуст?
— Ами пуст — отвръща той нежно, защото знае, че за мен новината е лоша. — Няма никой в него, нито пациенти, нито никой. Всички са изчезнали.
— Изчезнали? — прошепвам.
Изчезнали са.
Изправям се, въпреки че няма къде да отида, все така с тъпата чиния с яденето в ръка.
— Как така изчезнали? Какво е сторил той с нея?
— Нищо не е сторил — отвръща кметът Леджър. — Приятелката ти е избягала. Така чух. Избягала с другите жени, когато кулата паднала — потрива брадичка с ръка. — Всички останали от дома са арестувани и са в затвора. Но приятелката ти… се е измъкнала.
Измъкнала се го произнася така, сякаш има предвид не „избягала“, а „планирала да избяга“.
— Не знаеш това — отвръщам. — Не знаеш каква е истината, не я познаваш.
Той свива рамене.
— Може би — казва той, — но го научих от един от войниците, които са охранявали дома на изцелението.
— Не — казвам, макар че не съм съвсем наясно какво имам предвид. — Не.
— Всъщност ти колко добре я познаваш? — пита кметът Леджър.
Млъквай.
Дишам тежко, гърдите ми се вдигат и отпускат.
Добре е, че е успяла да избяга, нали?
Нали?
Преди беше в опасност, а сега…
(но)
(но тя ли е взривила кулата?)
(защо не ми каза, ако е имала намерение да го стори?)
(излъга ли ме тогава?)
Не трябва да мисля за това, не трябва да мисля за това, но то връхлита…
Тя обеща.
Но си е тръгнала.
Тръгнала си е без мен.
(Виола?)
(защо ме изостави?)
21
Мината
Виола
Отварям очи при звука на пляскащи пред вратата криле, но този звук вече ми е познат, тъй като съм в лагера вече няколко дни — той означава, че прилепите се завръщат в пещерите след нощния си лов, че слънцето всеки момент ще изгрее, че вече почти е дошло време да се измъквам от завивките.
Някои от жените вече се размърдват, протягат се на походните легла. Други са още мъртви за света, още хъркат, още попръцкват, още се носят в пустото нищо на съня.
Цяла секунда на мен също ми се иска да съм там.
Спалното помещение представлява дълга барака с пометен под от утъпкана пръст, дървени стени, дървена врата, почти без прозорци и с една желязна печка в средата, която далеч не топли достатъчно. Останалото пространство е изпълнено с походни легла на два етажа, на които, от стена до стена, са налягали спящи жени.