Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Тя спря за момент, за да види ефекта. Нямаше такъв, освен че внимателният, заинтригуван поглед изглеждаше по-интензивен — той слушаше, сякаш обзет от някакво безучастно, научно любопитство. Не такъв отклик беше очаквала.
— Мисля, че ме разбираш — каза тя.
— Не — спокойно каза той, — не те разбирам.
— Мисля, че трябва да изоставиш илюзията за собственото с и превъзходство, защото знаеш отлично, че е илюзия. Мисля, че трябва да се научиш да се разбираш с другите хора. Дните на героя отминаха. Сега е денят на човечността — много по-дълбоко чувство, отколкото можеш да си представиш. Вече не се очаква от хората да бъдат светци или да бъдат наказвани за греховете си. Никой не е прав, никой не греши, всички сме затънали заедно, всички сме хора — а хората са несъвършени. Няма да спечелиш нищо утре, като доказваш, че грешат. Трябва да се предадеш елегантно, просто защото това е правилният избор. Трябва да мълчиш, тъкмо защото грешат. Ще го оценят. Прави отстъпки на другите и те ще ти правят отстъпки. Живей и остави другите да живеят. Давай и взимай. Отстъпвай и настъпвай. Това е политиката на нашата епоха и е крайно време да я приемеш. Не ми казвай, че си твърде добър за това. Знаеш, че не си. Знаеш, че и аз го знам.
Погледът му, зареян отнесено някъде в пространството, не беше в отговор на нейните думи — беше отговор на един мъжки глас, който му казваше: „Мислите ли, че сте изправен просто срещу заговор, чиято цел е да откраднат богатството ви? Вие, който знаете източника на богатството, трябва да знаете също, че това е нещо много повече и много по-лошо“.
Той се обърна и погледна Лилиан. Виждаше целия обхват на провала й — сред безбрежността на собственото си безразличие. Монотонният поток на обидите й беше като звук от далечна нитачка — продължителен, безсилен натиск, който не докосваше нищо в него. Беше чувал изтънчените й напомняния за вината си всяка вечер, която прекарваше вкъщи през последните три месеца. Но вината беше единствената емоция, която се беше оказал неспособен да изпитва. Наказанието, което тя искаше да му причини, беше мъчение от срама; това, което успя да му причини, беше мъчение от отегчението.
Той си спомняше краткото прозрение — онази сутрин в хотел „Уейн-Фолклънд“ — за пробива в схемата й за наказание, който не беше изследвал. Сега го осъзнаваше напълно за пръв път. Тя искаше да го окове в страданието на безчестието — но собственото му чувство за чест беше единственото й оръжие. Искаше да изтръгне от него признание за моралното му падение — но единствено моралната му правота можеше да придаде значение на такава присъда. Искаше да го нарани с презрението си — но той не можеше да бъде наранен, освен ако не уважаваше преценката й. Тя искаше да го накаже заради болката, която й беше причинил, и беше насочила болката си като пистолет срещу него, сякаш искаше да изтръгне агонията му редом с чувството му за жал. Но единственото й оръжие беше собствената му благосклонност, загрижеността му за нея, състраданието му. Единствената й сила беше силата на собствените му добродетели. Какво щеше да стане, ако решеше да й я отнеме?
Въпросът за вина, мислеше си той, трябва да почива върху собственото му приемане на кодекса за справедливост, който го е определил за виновен. Той не го приемаше, никога не беше го приемал. Добродетелите му, всички добродетели, от които тя имаше нужда, за да постигне наказанието над него, идваха от друг кодекс и бяха живи по друг стандарт.