Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Той не чувстваше вина, срам, съжаление, безчестие. Не можеше да го засегне никаква присъда, която тя произнасяше над него: беше изгубил уважение към преценката й много отдавна. И единствената верига, която още го задържаше, бяха последните останки от съжаление.
Но какъв беше кодексът, по който действаше тя? Що за кодекс позволяваше понятие за наказание, което изисква добродетелта на жертвата като гориво? Кодекс, който ще разруши само тези, които се опитват да го спазват; наказание, от което ще страдат само почтените, а непочтените ще се измъкнат невредими. Можеше ли да се измисли по-голям позор от този доблестта да се изравни със страданието, да се превърне доблестта, а не порокът, в източник и движеща сила на страданието? Ако той беше боклукът, който тя се опитваше да го изкара, то тогава нищо честно и морално нямаше да има значение за него. А ако не е, то каква е същността на опитите й?
Да разчита на добродетелта му и да я използва като инструмент за мъчение, да прибягва до изнудване, като щедростта на жертвата е единственото средство за принуда, да приеме дара на добрата воля и да го превърне в инструмент за разрушаването на дарителя… той седеше неподвижно, съзерцавайки формулата на толкова чудовищно зло, че можеше да го назове, но не и да повярва, че е възможно.
Седеше неподвижно, бомбардиран от един-единствен въпрос: разбира ли Лилиан истинската природа на плана си? Дали това е съзнателна политика, създадена с пълното осъзнаване на значението й? Той потръпна: не я мразеше достатъчно, за да повярва в това.
Погледна я. В този момент тя беше заета с това да разрязва сливовия пудинг, който стоеше като хълм от син пламък на сребърен поднос пред нея, а отблясъкът от него танцуваше по лицето й и по усмихнатите й устни — тя забиваше сребърен нож в пламъка, с опитна, елегантна извивка на ръката. По рамото на черната й кадифена рокля бяха разпръснати метални листа в чернено, златно и кафяво — цветовете на есента, — които блещукаха на светлината на свещите.
Той не можеше да се отърве от впечатлението, което му се натрапваше и което се опитваше да отхвърли вече три месеца, че отмъщението й не е форма на отчаяние, както беше предположил; впечатлението, което смяташе за немислимо — че всъщност това й доставя наслада. Не можеше да намери и следа от страдание в държанието й. Личеше непривична за нея самоувереност: за пръв път изглеждаше, че се чувства у дома си в къщата. Въпреки че всичко в къщата беше избрано от нея, по нейния вкус, тя винаги сякаш беше действала като блестящ, изпълнителен, засегнат управител на скъп хотел, който продължава да се усмихва горчиво на подчинената си позиция спрямо собствениците. Усмивката стоеше, но горчивината си беше отишла. Тя не беше напълняла, но чертите й бяха изгубили деликатната острота в неясен, мек израз на задоволство — дори и гласът й звучеше така, сякаш се беше охранил.
Той не чуваше какво казва тя, тя се смееше на последния отблясък от сините пламъци, докато той седеше и претегляше въпроса: знае ли тя? Беше сигурен, че е открил тайна, много по-голяма от проблема за брака си, че е схванал формулата за политика, практикувана по-нашироко в света, отколкото той дръзваше да мисли в момента. Но да осъдиш човешко същество за тази практика беше окончателна присъда, и той знаеше, че няма да повярва за никого, докато съществуваше изобщо възможност за някакво съмнение.
Не, мислеше си, докато гледаше Лилиан с последните усилия на щедростта си, не може да повярва това за нея. В името на всяка трошица грация и гордост, която тя притежаваше, в името на моменти като този, когато той беше видял радостна усмивка на лицето й, усмивка на живо същество, в името на краткотрайната сянка на любов, която някога беше изпитвал към нея, той не можеше да произнесе над нея присъдата за тотално зло.
Прислужникът плъзна чиния със сливов пудинг пред него и той чу гласа на Лилиан:
— Къде беше през последните пет минути, Хенри? Или „през последния век“ ще е по-точно? Не ми отговори. Не си чул и дума от това, което казах.
— Чух — спокойно каза той. — Не знам какво се опитваш да постигнеш.
— Що за въпрос! — каза майка му. — Не е ли типично по мъжки? Тя се опитва да те спаси от затвора — ето това се опитва да постигне.
Това може и да е вярно, мислеше си той, може би заради някаква груба, детинска страхливост, причината за злобата й е да го защити, да го смачка до безопасността на компромиса. Възможно е, мислеше си, но знаеше, че не го вярва.