Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)

— Нямам представа какво според теб е нещото, заради което да ми се разминава.

— Разбираш ли, че обвинението срещу теб е изключително сериозно?

— Да.

— Признал си, че си продал метала на Кен Данагър.

— Признах.

— Могат да те пратят в затвора за десет години.

— Не мисля, че ще го направят, но е възможно.

— Четеш ли вестници, Хенри? — попита Филип със странна усмивка.

— Не.

— О, би трябвало!

— Така ли? Защо?

— Трябва да видиш как те наричат!

— Това е интересно — каза Риърдън, каза го заради факта, че усмивката на Филип изразяваше удоволствие.

— Не разбирам — каза майка му. — Затвор? „Затвор“ ли каза, Лилиан? Хенри, в затвора ли ще те пращат?

— Възможно е.

— Но това е абсурдно! Направи нещо!

— Какво?

— Не знам. Нищо не разбирам от тези неща. Почтените хора не ходят в затвора. Направи нещо. Винаги си знаел как да се оправяш с бизнеса.

— Не и с този.

— Не вярвам — гласът й беше като на уплашено, разглезено дете. — Казваш го само, за да се правиш на лош.

— Играе си на герой, майко — каза Лилиан. Тя се усмихна студено, обръщайки се към Риърдън. — Не мислиш ли, че поведението ти е напълно безсмислено?

— Не.

— Знаеш, че подобни случаи… не са предназначени да стигат до дело. Има начини да се избегне, нещата да се уредят приятелски — ако човек познава правилните хора.

— Аз не познавам правилните хора.

— Погледни Орън Бойл. Направил е много повече и по-лоши неща от малката ти забежка на черния пазар, но е достатъчно умен, за да остане извън съдилищата.

— Значи аз не съм достатъчно умен.

— Не мислиш ли, че е време да направиш усилие да се нагодиш към условията на епохата си?

— Не.

— Тогава не виждам как можеш да претендираш, че си някаква жертва. Ако отидеш в затвора, вината ще си е твоя.

— За какви претенции говориш, Лилиан?

— О, знам, че си мислиш, че се бориш за някакъв принцип, но всъщност става въпрос само за невероятната ти самонадеяност. Правиш го само защото мислиш, че си прав.

— А ти мислиш ли, че те са прави?

Тя вдигна рамене.

— Точно за тази самонадеяност говоря — идеята, че има значение кой е прав и кой не. Това е най-непоносимата суета, това твое настояване винаги да се върши онова, което е правилно. Откъде знаеш кое е правилно? Как изобщо може някой да знае? Това е просто заблуда, която ласкае егото ти и наранява другите, докато ти се фукаш с превъзходството си над тях.

Той я гледаше с внимателен интерес.

— Защо да наранява другите, ако е само заблуда?

— Необходимо ли е да споменавам, че точно в твоя случай това е просто лицемерие? Заради това намирам поведението ти за абсурдно. Въпросите за това кое е правилно нямат връзка с човешкото съществуване. А ти със сигурност си само човек — нали, Хенри? Не си по-добър от всеки един от онези, пред които ще се изправиш утре. Според мен трябва да помниш, че не е твоя работа да изразяваш какъвто и да е принцип. Може да си жертва конкретно в тази бъркотия, може би са ти изиграли мръсен трик, но какво от това? Правят го, защото си слаб — не са могли да устоят на изкушението да грабнат метала ти и да се набъркат в печалбата ти, защото нямат никакъв друг начин да забогатеят някога. Защо трябва да ги обвиняваш? Става въпрос просто за различен вид усилия, но става въпрос за все същата дрипава човешка тъкан, която се къса също така лесно. Нямаше да те изкушат парите, защото за теб е толкова лесно да ги направиш. Но няма да издържиш на друг натиск и ще паднеш също така позорно. Нали? Така че нямаш право на никакво справедливо възмущение срещу тях. Нямаш морално превъзходство, което да утвърждаваш или защитаваш. А ако нямаш, то какъв е смисълът да водиш битка, която не можеш да спечелиш? Предполагам, че можеш да намериш някакво удовлетворение в това да си мъченик, ако не можеш да бъдеш упрекван за нищо. Но ти — кой си ти, че да хвърлиш първия камък?