Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Има доста подобни жилища в източната и североизточната част на Лондон, нали? — запита Кленъм, недоумяващ към кого от двамата да се обърне.
— О, да, доста са — отговори му Панкс. — Всъщност все едно е в коя посока на компаса се намират. Важното е, че това е добро капиталовложение и сигурна лихва. Човек го взима, където го намери. А пък къде точно ще се намира — няма защо да се придирва толкова.
Под патриаршеската шатра се подслоняваше и друга една, четвърта личност, която също се появи преди вечеря. Това беше удивителна дребничка старица като ококорена дървена кукла, прекалено евтина, за да си струва да й се рисува лице, с остра жълта перука, кацнала накриво върху главата, сякаш детето, чиято бе куклата, я беше закрепило с кабарче, за да я задържи някак си там. Другата забележителна черта на дребната старица беше това, че детето като че ли беше повредило лицето й на две-три места с някакъв тъп уред, като например лъжица; образът й, и по-специално върхът на носа, се състоеше от няколко вдлъбнатини, които напълно отговаряха на външната част на дъното на гореспоменатата лъжица. Още една забележителна черта на тази старица беше тази, че тя нямаше друго име освен „Лелята на мистър Ф.“
Тя се появи пред очите на посетителя при следните обстоятелства: когато донесоха първия поднос, Флора запита дали мистър Кленъм знае, че мистър Ф. й е оставил наследство. В отговор Кленъм изяви надежда, че мистър Ф. е дарил съпругата си, която е боготворял, ако не с цялото, то с по-голямата част от своето земно имущество. Флора отвърна, о, да, но тя не искала да каже това, мистър Ф. направил великолепно завещание, но той й бил оставил и едно допълнително наследство, своята леля. Тогава тя излезе от стаята да доведе наследството и като се завърна, твърде тържествено представи „лелята на мистър Ф.“.
Главните отличителни черти, открити от пръв поглед у лелята на мистър Ф., бяха изключителна свирепост и мрачна мълчаливост, нарушавана понякога от склонност към изричане на забележки с дълбок, предупредителен глас; и понеже тези забележки нямаха никаква връзка с нищо казано от присъствуващите и не се съчетаваха с никакви конкретни представи, то те объркваха и ужасяваха човека. Възможно е лелята на мистър Ф. да оповестяваше тези мисли по някаква особена своя система, възможно е те да бяха съвсем безобидни и дори разумни; но ключът за разгадаването им липсваше.
Добре поднесената и вкусно сготвена вечеря (защото всичко в дома на Патриарха предразполагаше към спокойно храносмилане) започна със супа, пържена писия, купа със сос от скариди и чиния с картофи. Разговорът все още се въртеше около събирането на наемите. Лелята на мистър Ф., след като десет минути не свали неприязнен поглед от компанията, произнесе следните поразяващи думи:
— Като живеехме в Хенли, калайджиите откраднаха патката на Барнз.
Мистър Панкс храбро кимна с глава и каза:
— Добре, госпожо.
Но това загадъчно изказване стресна дълбоко Кленъм. И друго едно обстоятелство придаваше на старата дама особена страховитост. Макар че беше постоянно ококорена, тя с нищо не показваше, че вижда. Учтивият и възпитан гост например пожелава да й предложи картофи. Но тя изобщо няма да обърне внимание на изразителния му жест и какво би могъл да стори той тогава? Може ли човек да каже: „Лельо на мистър Ф., ще позволите ли?“ Всеки пущаше лъжицата, също като Кленъм, смутен и притеснен.
Имаше овнешко, бифтек и ябълкова торта — неща, които нямаха нищо общо с патките — и вечерята продължи като омагьосан пир, на който магията е развалена — каквото всъщност си беше. Преди много, много години Кленъм беше стоял край тази маса, сляп за всичко друго освен за Флора; а сега единственото нещо, което забелязваше у Флора, и то мимо волята си, беше, че тя изпитва силна слабост към портера, че примесва големи количества шери със сантименталност и че ако бе прекалено пълна, то за това имаше основателни причини. Последният от патриарсите открай време обичаше да си похапва добре и сега погълна доволно количество питателна храна с благостта на добряк, който храни другиго. Мистър Панкс, вечно припрян, надничаше от време на време в някакво тефтерче, сложено до чинията му (там, изглежда, бяха вписани имената на длъжниците, които той смяташе да вземе вместо десерт), и поемаше храната, сякаш се зареждаше с въглища: твърде шумно, твърде нечисто, с пъхтене и сумтене, като че ли вече бе почти готов да вдига котва и да тръгва на път.