Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
През цялата вечеря Флора смесваше сегашния си апетит към ядене и пиене с някогашния си апетит към романтична любов по такъв начин, че Кленъм не смееше да вдигне очи от чинията — погледнеше ли я, той получаваше от нея по някой поглед, изпълнен със загадъчно значение или предупреждение, като че бяха съзаклятници. Лелята на мистър Ф. седеше безмълвно и го измерваше с погледи, изпълнени с горчивина, до прибирането на покривката и донасянето на напитките; и тогава, без да се допитва до никого, даде гласност на друго свое наблюдение, което се вби в разговора като удар на часовник.
— Паметника до Лондонския мост — внезапно заяви тази дама — го туриха подир големия пожар в Лондон; а пък големият пожар в Лондон не беше оня пожар, в който изгоряха работилниците на чичо ти Джордж.
Мистър Панкс с предишната си храброст каза:
— Така ли, госпожо? Добре тогава!
Но лелята на мистър Ф., огорчена като че ли от някакво въображаемо възражение или друга обида, вместо да потъне в мълчание, направи следното допълнително изявление:
— Мразя глупаците!
Тя вложи в това си изречение — само по себе си почти соломоновско, толкова ненавист и лично отношение, отправяйки го право в лицето на госта, щото се наложи да я изведат. Флора стори това спокойно, а лелята на мистър Ф. не оказа никаква съпротива, само попита на излизане с неумолима неприязън: „А за какво се е домъкнал тук тогава?“
Когато се върна, Флора обясни, че нейното наследство била всъщност умна старица, но понякога се държала особено и „намразвала“ — странност, с която Флора по-скоро се гордееше. Добродушието на Флора накара Кленъм да забрави неприятния случай, още повече той го отърва от ужасното присъствие на лелята; и те изпиха още по чашка-две на спокойствие. Предвиждайки, че Панкс скоро ще надуе платната и че Патриарха ще си легне, той съобщи, че смята да посети майка си и попита мистър Панкс в коя посока ще върви.
— Към центъра, сър — отвърна му Панкс.
— Искате ли да вървим заедно? — попита Артър.
— С удоволствие — отвърна му Панкс.
Междувременно Флора изстрелваше с бърз поглед в ухото му думи в смисъл, че онова време било отлетяло и че миналото зеело все пак като отворена паст, и че златната верига вече не го обвързвала, и че тя тачела паметта на покойния мистър Ф., и че щяла да си бъде в къщи на другия ден в един и половина, и че повелите на съдбата били неотменими, и че нищо не й се струвало по-невероятно, отколкото това той да минел по северозападната страна на Грейз Ин Гардънс точно в четири следобед. На раздяла Кленъм се опита да стисне искрено ръката на истинската Флора — не на изчезналата Флора, нито пък на сирената, — но Флора не беше в състояние да приеме това, не искаше да приеме това, тя бе напълно безсилна да раздели себе си и него от техните някогашни образи. Той напусна къщата много нещастен и толкова замаян, че ако не бе имал щастието да го извлекат на буксир, би могъл в следващия половин час да заседне на първата плитчина.
Когато започна да се съвзема от хладния въздух и от благотворното отсъствие на Флора, той видя до себе си Панкс, който препускаше с най-голяма скорост, гризеше жалките останки от нокти по пръстите си и от време на време изпръхтяваше. Всичко това, съчетано с ръката, мушната в джоба, и с шапката, сложена със задната част напред, очевидно показваше, че Панкс се е отдал на размисъл.
— Свежа нощ! — подхвърли Артър.
— Да, свежичка е — съгласи се Панкс. — Като новопристигнал, вие, както изглежда, усещате климата по-осезателно от мен. Да си призная, не ми остава време да го наблюдавам.
— Толкова ли сте зает?
— Да. Все трябва да търся някой от тях или да се погрижа за нещо. Но аз обичам работата — допълни Панкс и забърза още повече. — За какво е създаден човекът?
— Нима за нищо друго? — запита Кленъм.
Панкс отговори на въпроса с въпрос:
— А за какво друго?
Това зачекна един мъчителен спомен, който тегнеше над живота на Кленъм, и той не отговори.
— Това ги питам аз и нашите седмични наематели — каза Панкс. — Някои ми се сърдят и ми викат: толкова сме бедни, мастър, и пак от сутрин до вечер блъскаме, трепем се, морим се всеки миг, когато сме будни. Пък аз им казвам: а за какво друго сте създадени? Това им затваря устата. Думичка не могат да отвърнат. За какво друго сте създадени? Това ги свършва.