Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
— Ако смятате, че беше лесно…
Но неговият капитан, хванал се за перилото, не му обърна никакво внимание.
— Според книгите най-лошото все още не е отминало.
— Ако повечето от тях не бяха полумъртви от морска болест и уплаха, нито един от нас нямаше да се измъкне жив от онова място — рече Джукс.
— Трябваше да постъпя така, както им се полага — измънка Макхуър безучастно. — Не можеш да намериш всичко в книгите.
— А аз смятам, че те щяха да се нахвърлят върху ни, ако не бях заповядал на хората да се измъкнат бързо-бързо — продължаваше Джукс разгорещено.
След предишните им викове, които се чуваха като шепот, сегашният им нормален тон, вече толкова ясен, ехтеше много силно в ушите сред удивителното спокойствие на въздуха. Струваше им се, че приказват под някакъв тъмен и резониращ свод.
През назъбения отвор в купола от облаци светлината на няколко звезди падаше върху черната вода, която се надигаше и отново се снижаваше в безпорядък. От време на време върхът на някой воден хълм прехвърляше борда и се смесваше с пяната, която се носеше стремително по залятата палуба. Този пръстен от гъсти пари, който се въртеше бясно в кръг около спокойния си център, бе обхванал кораба като неподвижна и непробиваема стена, която изглеждаше невъобразимо зловеща. Морето, сякаш раздвижено от вътрешно възбуждение, подскачаше в островърхи хълмове, които се боричкаха един с друг, пръскайки силно по бордовете; и нисък стон, безкрайният гневен вопъл на бурята, идваше отдалеч, отвъд границите на застрашителното затишие. Капитан Макхуър продължаваше да мълчи и острият слух на Джукс долови внезапно неясния продължителен грохот на някаква огромна вълна, носеща се невидима под онзи плътен мрак, който очертаваше ужасяващия предел на зрението му.
— Разбира се — започна той докачен, — те мислеха, че сме решили да се възползваме от случая, за да ги ограбим. Разбира се! Вие казахте — съберете парите. Лесно е да се каже. Те не можеха да открият какво сме намислили. Влязохме и хоп! — право в средата, сред тях. Бяхме принудени да го направим с щурм.
— Щом като е трябвало… — смънка капитанът, без да се опита да погледне Джукс. — Трябваше да направим каквото се полага.
— Ще си имаме тепърва големи неприятности, когато това свърши — рече Джукс, много обиден. — Нека само да се съвземат малко и ще видите. Те ще се нахвърлят отгоре ни, сър. Недейте забравя, това не е английски параход сега. Тия скотове, те също добре го знаят. Проклетият сиамски флаг!
— Но ние сме на кораба все пак — забеляза капитан Макхуър.
— Трудностите още не са свършили — настоя Джукс пророчески, като се олюля и се хвана за нещо. — Корабът е развалина — добави той неясно.
— Трудностите още не са свършили — съгласи се капитан Макхуър полугласно. — Понаглеждай го за минутка.
— Ще напуснете ли палубата, сър? — запита Джукс бързо, сякаш бурята щеше да се нахвърли отгоре му в момента, в който той остане самичък с кораба.
Той наблюдаваше как „Нан-Шан“, разбит и самотен, се клатушка тежко сред тази дива гледка от цели планини черна вода, озарена от сиянието на далечни светове. Корабът се движеше бавно, издишвайки в спокойната сърцевина на бурята излишъка от силата си в бял облак пара — и дълбокогласните трепети на избавлението звучаха като предизвикателни тръбни звуци, издадени от живо морско същество, нетърпеливо да поднови борбата. Всичко престана изведнъж. Въздухът, неподвижен, простена. Над главата на Джукс няколко звезди светеха в бездна от черни изпарения. Мастиленият ръб на облаковия диск гледаше смръщен към кораба под парче лъскаво небе. Звездите и те като че ли го гледаха вторачено, сякаш за последен път, а бляскащият им рой приличаше на диадема върху наведено чело.
Капитан Макхуър бе отишъл в щурманската рубка. Там нямаше никаква светлина; но той почувствува безпорядъка в това помещение, където бе свикнал да живее в ред. Креслото му лежеше катурнато. Книгите бяха изпопадали на пода; под ботуша му изхрущя парче стъкло. Потърси пипнешком кибрита и намери една кутийка на един от издадените силно напред рафтове. Драсна клечка и присвил очи, поднесе малкото пламъче към барометъра, който с лъскавия си капак от стъкло и метал му кимаше неспирно.
Той беше паднал много ниско, невероятно ниско, толкова ниско, че капитан Макхуър изръмжа. Клечката изгоря и той бързо извади друга с дебелите си вкочанени пръсти.
Отново едно малко пламъче затрептя пред кимащия капак от стъкло и метал. Очите му, присвити в съсредоточеността си, се спряха на него, сякаш очакваха някакъв незабележим знак. Със сериозното си лице той приличаше на обут в ботуши уродлив езичник, който гори тамян пред изображението на китайско божество. Нямаше никаква грешка. Това беше най-ниското падане на барометъра, което бе виждал през живота си.