Хартиени градове

След три дълги часа и осемстотин думи превод на Овидий в понеделник сутринта, излязох в коридора с усещането, че мозъкът ми капе през ушите. Но май мина добре. Имахме час и половина обедна почивка, за да ни се втвърдят мозъците до следващия изпит. Рейдар ме чакаше до шкафчето.

— Направо съм като след бомбардировка с тоя испански — каза Рейдар.

— Сигурен съм, че си се справил добре — той заминаваше за университета в Дартмут с много голяма стипендия. Беше много умно момче.

— Не знам, пич. По време на устния заспивах по средата на изреченията. Обаче чуй това. Легнах си много късно… тоест рано тази сутрин, защото правих тая програма. Жестока програма, човече. Можеш да си вкараш някаква категория, примерно географско място или някой животински вид, и после можеш да прочетеш първите изречения от сто статии в Омникшънъри, които са посветени на това, което те интересува, или се споменава това, което търсиш. Примерно търсиш някакъв определен вид заек, обаче не помниш как се казва тоя заек, можеш да прочетеш началото на всяка една статия за всички двайсет и един вида зайци. И това само на една страница. Отнема ти… да речем, три минути.

— И това си правил в нощта преди последните изпити? — попитах.

— Да, знам. Болна работа. Прав бях, нали? Както и да е. Ще ти пратя линка.

Тогава се появи и Бен.

— Кю, кълна ти се, с Лейси висяхме онлайн до два часа. Бяхме в оня сайт, където можеш да определиш маршрута. И сега като знам всеки един възможен маршрут, по който може да е тръгнала от Орландо към някое от онези пет места, признавам, пич, не съм бил прав. Не е в Орландо. Рейдар е прав. Ще си дойде за раздаването на дипломите.

— Защо?

— Съвпада като време. Да тръгнеш от Орландо, да минеш през Ню Йорк, после през планините около Чикаго, от там до Лос Анджелис, и пак да се върнеш тук, е точно около двайсет и три дни. Знам, че е супертъпа шега, но това си е шегата на Марго. Караш всички да си мислят, че си си бил камшика, после пръскаш обилна доза мистерия, за да може всички да ти обърнат внимание, и точно когато на всички им писва да ти обръщат внимание, се появяваш за раздаването на дипломите.

— Не, не е така. Няма начин — вече познавах Марго много по-добре. Да, тя търсеше внимание, няма спор. Но Марго никога не би разигравала хората като идиоти, за да се забавлява или да си прави шега, особено с важни неща. Не си беше тръгнала ей така, на майтап, само и само да изиграе номер. Не.

— Казвам ти, ще е на завършването. Огледай се.

Поклатих глава. Понеже всички имаха едно и също време за обедна почивка, столовата беше фрашкана, затова отидохме с колата до Уендис. Имахме право на това, защото завършвахме. Опитах се да се концентрирам върху предстоящия ми изпит по математика, но започвах да си мисля, че има нещо полезно във версията му. Ако Бен беше прав за тези двайсет и три дни, идеята не беше чак толкова безсмислена. Може би това бе планирала в тетрадката си — едно самотно, дълго пътуване. Това не обясняваше много неща, но поне пасваше на едно от качествата й — да планира. Не че ми помагаше или ме приближаваше и на милиметър до нея. Трудно е да определиш къде е точката върху разкъсана карта. Но далеч по-трудно е да заковеш точката, когато тя се движи върху картата.