Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
Елайза прехапа устна.
— Разбра ли? — Гласът на лелята неочаквано се разтрепери.
Елайза кимна леко по-скоро от учудване, отколкото в знак на съгласие.
— Вуйчо ти е джентълмен, той съзнава отговорността си. — Очите на леля й се стрелнаха към един портрет до вратата. Мъж на средна възраст с рижа коса и лисиче изражение. Освен рижата коса нямаше друга прилика с майката на Елайза. — Не бива да забравяш каква късметлийка си. Ако се стараеш усърдно, някой ден може да заслужиш щедростта на вуйчо си.
— Да, милейди — отвърна Елайза, като си припомни какво я беше посъветвал господин Томас.
Леля й се извърна и дръпна малка ръчка на стената.
Елайза преглътна и се осмели да продума:
— Извинете, милейди, ще се срещна ли с вуйчо си? — попита тя тихо.
Лявата вежда на лелята отскочи нагоре. По челото й за кратко се появиха бръчки, после отново се загладиха и кожата й стана като алабастър.
— Съпругът ми е в Шотландия, където снима катедралата в Брийхин. Ще се върне едва утре. — Тя се приближи и Елайза усети напрежението, което излъчваше тялото й. — Макар да ти осигурява покрив над главата, вуйчо ти е зает човек, важен човек, и не е свикнал деца да разстройват плановете му. — Тя стисна устни толкова силно, че те за кратко се обезцветиха. — Най-добре никога не му се мяркай пред очите. Достатъчна проява на доброта е, че изобщо те доведе тук, затова не искай нищо повече. Разбираш ли? — потръпнаха устните й. — Разбираш ли?
Елайза кимна бързо.
Тогава, за щастие, вратата се отвори и на прага отново се появи господин Томас.
— Позвънихте, милейди.
Лелята беше приковала очи върху Елайза.
— Детето трябва да бъде почистено.
— Да, милейди, госпожа Хопкинс вече е приготвила водата.
Лелята потръпна.
— Кажи й да сложи и малко карбол. Нещо силно, за да премахнем лондонската нечистотия. — И добави едва чуто: — Като че ли това ще отстрани и всичко друго, с което, опасявам се, е била заразена.
* * *
Все още пламнала от здравото търкане, на което беше подложена, Елайза последва пламъчето на лампата на госпожа Хопкинс нагоре по едно студено дървено стълбище и после по друг коридор. Отдавна починали мъже ги наблюдаваха надменно от тежки позлатени рамки и Елайза си помисли колко ли е ужасно да ти нарисуват портрет — да седиш неподвижно толкова дълго време, и то само за да може някакъв слой от теб да остане завинаги положен върху платно, провесено самотно в тъмен коридор.
Елайза забави ход. Разпозна човека, нарисуван на последната картина. Беше по-различен, отколкото във всекидневната долу: тук беше много по-млад. Лицето му беше по-пълно, но и тук се долавяше лекият намек за нещо лисиче, който по-късно щеше да излезе на повърхността. На този портрет, в лицето на този по-млад мъж, Елайза съзря майка си.
— Това там е вуйчо ти — каза госпожа Хопкинс, без да се обръща. — Скоро ще го видиш от плът и кръв. — Последните думи накараха Елайза да забележи пръските розова и кремава боя във вдлъбнатините, оставени от последните мазки на четката на художника. Потръпна при спомена за влажните и бледи пръсти на господин Мансел.
Госпожа Хопкинс спря пред някаква врата в тъмния край на коридора и Елайза побърза да я настигне, все още притиснала дрехите на Сами към гърдите си. Икономката извади голям ключ от една гънка на дрехата си и го пъхна в ключалката. Отвори вратата и огледа помещението, вдигнала високо лампата.
Стаята беше тъмна — лампата хвърляше бледа светлина само около прага. В средата Елайза различи легло от лъскаво черно дърво с четири стълба, които, изглежда, имаха гравирани по тях фигури, катерещи се към тавана.
На масичката до леглото беше поставен поднос с къшей хляб и паница със супа, от която вече не се надигаше пара. Не се виждаше никакво месо, обаче просяците не могат да избират, както казваше мама. Елайза се нахвърли на паницата и засърба супата толкова бързо, че едва успя да не се задави. Отопи съда с хляб, за да попие и последната капчица.
Госпожа Хопкинс, която я наблюдаваше с донякъде слисано изражение, не каза нищичко. Приближи се сковано, остави лампата на пода до леглото и отметна тежката завивка.
— Хайде, мушкай се в леглото. Не мога да те чакам цяла нощ.
Елайза се подчини. Чаршафите бяха студени и влажни — усети го с краката си, раздразнени от ожесточеното търкане.
Госпожа Хопкинс взе лампата и Елайза чу вратата да се затваря зад нея. После остана сама в тъмната като в рог стая и се заслуша как старите кости на къщата скърцат под излъсканата кожа.
Елайза си помисли, че мракът в стаята има глас. Някакво тихо и далечно буботене. Несекващо, неизменно заплашително, но без да се приближава достатъчно близо, за да се увериш, че е безобидно.