Търсенето на скритата истина

Между Ънсийли зървах други шийте зрящи. Те се опитваха отчаяно да дават отпор. През повечето време талантите в нас са спящи, но присъствието на Фае и особено включването в битка ги събужда рязко. Виждах, че те са в онази специална форма на шийте зрящи - по-силни, по-бързи, по-корави и по-жилави, но това не беше достатъчно. В очите им имаше твърде много страх.

Страхът се превръща в колебание, а колебанието убива.

Ако някога сте карали след някой, който се опитва да се влее в потока на магистралата, но е уплашен да го направи, кара твърде бавно, спира и тръгва, и с всяка минута става все по-несигурен, знаете за какво говоря. Вие сте ограничени в трафика, заклещени зад дива нерешителност и знаете, че ако те не се стегнат и не се влеят, накрая ще ударят вас.

Ето така се биеха шийте зрящите. Проклинах Роуина, че не ги беше обучила по-добре, че дотолкова ги беше предпазвала от талантите им, та бяха опасност за собственото си здраве, също и за моето. С Дани се движехме заедно, гръб до гръб, режехме и мушкахме по пътя си през тълпата Ънсийли.

- Помощ! - чух Кат да вика. Погледнах диво към звука. Тя беше заклещена между две големи крилати неща с остри нокти и зъби, които изглеждаха като ужасяващи грабливи птици.

Прецених и действах.

По-късно щях да се блъскам над решението си. Да се чудя каква временна лудост ме беше обзела. Но знаех, че те не можеха да докоснат копието ми, а тя можеше. И знаех, че иначе беше мъртва, а никой нямаше да умира на моя пост, ако бях в състояние да сторя нещо.

- Кат! - извиках. Когато тя погледна, аз замахнах, хвърлих копието си към нея и го гледах как лети и се премята.

Очите u се разшириха от учудване. Тя скочи във въздуха, грабна копието, приземи се леко на пети и уби и двете чудовища с едно гладко движение от ляво на дясно.

Беше красиво. Ако имах дистанционно, щях да натисна повторение десетина пъти.

И ето ме там, без оръжие.

После някакъв кожест израстък се заби в лицето ми и вероятно можеше да ми счупи носа, но не го счупи, бях нападната и загубих от поглед Кат и копието си. Забих длани в нападателя си и го Нулирах. Докато стоеше вцепенен, аз се оттеглих в ума си, в онова специално място на шийте зрящ. Без копието бях загазила сериозно и ми трябваше още сила.

Внезапно улицата избледня и аз бях в собствената си глава, взирах се в огромен черен басейн. Това ли беше източникът, който ме правеше шийте зрящ? Това обсидианово езеро? Никога не го бях виждала преди, когато бях ръчкала из главата си. Толкова ли по-силна бях сега, че можех да го видя ясно, да сондирам по-дълбоко?

От тъмните му дълбини се излъчваше сила, пращеше във въздуха на пещерата, в която стоях. Усещах нещо във водата, чакащо в мрака.

Това, което лежеше скрито под повърхността, знаеше всичко, можеше да направи всичко, не се боеше от нищо. Чакаше мен. Да го призова. Да го използвам като свое рождено право.

Но съмнение, огромно като водния хабитат на това нещо, ме задържа.

Ами ако това, което призовях от тези древни дълбини, не беше изобщо част от мен, а нещо съвсем друго? Ако беше част от мен, можех да го използвам. Но ако поради някакъв странен обрат на събитията (а никакви събития не можеха да бъдат смятани за твърде странни в сегашното ми съществуване) имаше нещо там, долу, което не беше от мен, то можеше да ме използва.