Последната кашмирска роза

— Каква глупост! — възкликна тя. — Ако са били на чаршията на открито и всички мухи в Бенгал кацат върху тях, би било съвсем друго, разбира се, но тук, горе, как могат да навредят?

Накрая си взеха довиждане, качиха се на конете и ескортирани от тумба деца до края на селото, обърнаха понитата към пътека, която водеше към потока, задвижващ селското воденично колело.

— Е, какво мислиш за истинската Индия?

— Мисля, че Ласра Кот е очарователно място. Но не бих нарекъл я „истинската Индия“.

— Така ли? — попита тя изненадана. — Тогава коя е истинската Индия?

Той поклати глава — искаше му се да не бе вмъквал така небрежно фалшива нотка в разговора им, но Нанси го чакаше да продължи.

— Самотните си вечери в Калкута прекарвах в четене, опитвайки се да разбера това странно място, на което се бях озовал. Попаднах на един индийски писател на име Шри Ауробиндо36.

Нанси присви устни, с което изрази мнението си за четивото на Джо.

— Да, знам, че англичаните са го тикнали в затвора — рано или късно всички най-велики хора отиват там, — а той, общо взето, е считан за размирник, метежник, както щеш го наречи, но едно негово изречение се е запечатало в паметта ми: „Ние не принадлежим на зората на миналото, а на пладнето на бъдещето.“ Наурунг, баща му, приятелите им — те са пладнето на бъдещето, ако щеш. Може образът да не е романтичен и със сигурност не е утешителен, но за мен точно той разкрива истинската Индия.

Джо в миг съжали, че е изрекъл истината. Лошо предчувствие в миг помрачи изражението й на сияеща увереност, а той се боеше, че е развалил деня им. Но тя бързо възстанови доброто си настроение и весело подхвърли:

— В такъв случай не съм ти показала достатъчно. Ела насам. Ще поемем пътя през хълмовете.

Продължиха и се заизкачваха покрай бърз поток. Пътеката стана по-камениста и започна да се вие между големи обрасли скали, докато свърши при вир с водопад.

Напрежението между тях сега бе нараснало до крайност.

Нанси преметна крак над главата на коня и се плъзна на земята, след което го заведе до водата да пие.

— Горещо ми е — каза Джо, нежно прокара ръка по шията на Нанси и добави: — И на теб ти е горещо. Има ли причина да не поплуваме… имам предвид… безопасно ли е?

— Безопасно? — прошепна Нанси с притаен дъх. — О, мисля, че да. На такова високо място водата е много студена и със сигурност е безопасна за пиене.

— Нямах това предвид — рече Джо. — Има ли водни змии?

— Ами ако влезеш пръв и пошляпаш известно време, би трябвало за мен да е безопасно.

Тя се обърна, застана много близо до Джо и сложи ръце на раменете му.

— Никога не съм плувала сама с мъж и като се замисля, никога не съм се и събличала пред мъж на дневна светлина. Навярно това не означава много за теб — нямам представа от личния ти живот, — но ще ти кажа, че за мен наистина е от голямо значение. Очаквам повече, отколкото би могъл изобщо да си представиш. И не сме толкова близо до края на разследването, но виждам, че краят ще дойде и ти ще се върнеш в твоя лондонски апартамент, а аз ще се върна към живота си на съпруга на управителя — никога не съм била далеч от този живот. И ще съм много щастлива като негова съпруга. Но с мен ще се е случило нещо важно. Кажи ми, ако можеш, ще ти бъде ли тъжно, когато трябва да си кажем „сбогом“? Защото трябва да си кажем „сбогом“. Няма да умра от мъка, но ще ми е тъжно, а бих искала и на теб да ти е тъжно поне малко.