Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
Отварям очи. Всички мънички порцеланови кранове са с многобагрен ореол: небесносин, зелен и морав, и аз се примирявам, че трябва да тръгна, сега вече не мога да се спра, треперя като листо.
— Не!
Но вече ме няма.
Клер: Отчето приключва с молитвата, която е за световния мир, а татко се надвесва през Шарън и Марк и шепне:
— На приятеля ти да не му е зле?
— Да — отвръщам аз също през шепот, — има главоболие и понякога от това му се гади.
— Да проверя ли дали мога да му помогна?
— Не. Ще му мине.
Татко не изглежда убеден, но не става от седалката. Отчето благославя множеството. Аз едвам се сдържам да не хукна да търся Хенри. Хората от първите редове стават за причастието. Алиша свири Сюита номер две за виолончело на Бах. Тъжна и хубава е. Върни се, Хенри. Върни се.
Хенри: Аз съм в гарсониерата си в Чикаго. Тъмно е, стоя на колене в стаята. Изправям се със залитане и си удрям лакътя в лавиците на библиотеката.
— Мамка му!
Направо не мога да повярвам. Не мога да прекарам и един-единствен ден със семейството на Клер, всмукан съм и съм изплют като топка за китайски билярд в тъпата гарсониера…
— Ей!
Обръщам се и ето на — моят Аз седи сънен на разтегателното канапе.
— Коя дата сме? — питам го настойчиво аз.
— 28 декември 1991 година.
Четири дни напред.
Сядам на канапето.
— Вече не се търпи.
— Успокой се. След няколко минути ще се върнеш. Никой няма да забележи. До края на посещението ти всичко ще бъде наред.
— Наистина ли?
— Ами да. Стига си хленчил — казва ми моето Аз, като имитира съвършено татко.
Иде ми да го ударя, но какъв е смисълът? Някъде в далечината свири тиха музика.
— Това Бах ли е?
— Моля? А, да, в главата ти е. Свири Алиша.
— Странно. Ох!
Тичам към тоалетната и почти успявам да стигна навреме.
Клер: Последните хора получават причастие, когато през вратата влиза Хенри — пребледнял е леко, но все пак влиза. Отива отзад, идва по пътеката при нашия ред и се промушва до мен.
— Службата приключи, вървете в мир — казва отец Комптън.
— Амин — отвръщаме ние.
Момчетата от хора се струпват като пасаж рибки около отчето, тръгват напето по пътеката, а всички ние ги следваме. Чувам, че Шарън пита Хенри дали е добре, но не разбирам какво й отговаря той, защото са ни пресрещнали Хелън и Рут и аз им го представям.
Хелън се усмихва престорено.
— Но ние вече се познаваме!
Хенри ме поглежда разтревожен. Клатя глава към Хелън, която се подсмихва.
— Е, може би греша — казва тя. — Радвам се да се запознаем… Хенри.
Рут му протяга срамежливо ръка. За моя изненада тоя я задържа миг-два, после казва:
— Здравей, Рут.
А аз още не съм ги запознала. Но доколкото мога да преценя, Рут не го е познала. Към нас се присъединява и Лора точно когато Алиша успява да домъкне през навалицата виолончелото с калъфа.
— Заповядайте утре у нас — кани ни Лора. — В четири часа нашите заминават за Бахамските острови.
Всички се съгласяваме въодушевено: всяка година родителите на Лора ходят някъде по тропиците веднага щом подаръците бъдат разопаковани, и всяка година ние се стичаме у тях още щом колата им се скрие зад завоя. Разделяме се с хор от „Честита Коледа!“ и през страничната врата на църквата се изсипваме на паркинга, а Алиша възкликва:
— Хм, така си и знаех!
Навсякъде има дълбоки преспи, светът е сътворен наново, този път в бяло. Аз застивам и гледам дърветата и колите, и през улицата към езерото, което се плиска невидимо на брега долу, в урвата под църквата. Хенри стои заедно с мен и чака. Марк казва:
— Хайде, Клер.
И аз тръгвам.
Хенри: Минава един и половина след полунощ, когато прекрачваме прага на къщата в „Полска чучулига“. На връщане през целия път Филип се кара на Алиша за „грешката“ й в началото на „Тиха нощ“, а тя седи, мълчи и гледа през прозореца тъмните къщи и дървета. След като казват още около петдесет пъти „Честита Коледа“, всички се качват горе в стаите си без Алиша и Клер, които изчезват в стая в дъното на коридора на първия етаж. Чудя се какво да правя и после, кой знае защо, решавам да ги последвам.