Пътешественикът във времето и неговата жена

Джими предлага на Дона луната и тя я приема.

— Мислех, че в училище са ви учили да оказвате първа помощ.

— Да, но аз щях да съм заета — щях да съживявам мама. Беше ужасно, Клер. Скъсаха се да си крещят.

— Шарън там ли беше?

Алиша се усмихва мрачно.

— Шегуваш ли се? Ние с Шарън бяхме тук и се опитвахме да си говорим любезно, а Марк и нашите си крещяха във всекидневната. След известно време просто млъкнахме и само ги слушахме.

Ние с Алиша се споглеждаме, сякаш си казваме: „Старата песен на нов глас.“ Цял живот сме слушали как майка и татко си крещят един на друг и на нас. Понякога ми се струва, че само още веднъж да видя как мама плаче, ще се махна от тук и няма да се върна повече. Сега ми иде да грабна Хенри и да се върна с колата в Чикаго, където никой няма да ми крещи, никой няма да се преструва, че всичко е наред и нищо не се е случило. Някакъв вбесен мъж с шкембе и по потник крещи на Джеймс Стюарт да престане да дърдори на Дона Рийд, защото с тези приказки ще вземе да я умори, и просто да я целуне. Аз съм напълно съгласна с него, Джими обаче е на друго мнение. Той стъпва върху хавлията и тя я оставя блажено да се свлече, а после, както е гола, се скрива в храста хортензии.

Пускат реклама за „Пица Хът“ и Алиша изключва звука.

— Ей, Клер!

— Да.

— Хенри идвал ли е и друг път тук?

— Не. Не мисля, защо?

Тя се намества притеснена и за миг извръща поглед.

— Ще си помислиш, че съм превъртяла.

— Какво?

— Ами случи ми се нещо много странно. Преди много време… Бях някъде на дванайсет години, уж трябваше да свиря, но после се сетих, че нямам чиста блуза за прослушването, Ета и останалите бяха отишли някъде, бяха оставили Марк да ме наглежда, ама той се беше затворил в стаята си… Слязох долу в мокрото помещение да си търся блузата и чух някакъв звук, като че ли се отвори вратата в южния край на сутерена, онази за помещението с велосипедите. Реших, че е Питър. Та стоя си, значи, на вратата на мокрото, ослушвам се и точно тогава вратата на помещението с велосипедите се отваря и, Клер, няма да повярваш, оттам излезе един чисто гол мъж, който приличаше страшно на Хенри.

Започвам да се смея, но звучи престорено.

— О, я не се занасяй!

Алиша се усмихва.

— Знаех си аз, че ще ме помислиш за луда. Но честен кръст, наистина ми се случи. Мъжът също се поизненада, защото аз стоях там и го зяпах, и се чудех какво ли ще ми направи този гол тип, дали ще ме изнасили, или ще ме убие, а той само ме погледна и ми каза: „О, Алиша, здравей“, после влезе в Читалнята и затвори вратата.