Пътешественикът във времето и неговата жена

— Слезте долу, ако смятате да крещите — изсъсква тя и затваря.

Ние се споглеждаме смутено.

— По-късно — сопвам се аз на татко. — Ако ще ми се караш, нека да е по-късно. — През цялото време Хенри седи на леглото ми и се опитва да се преструва, че не е тук. — Хайде, Хенри. Ела да идем в друга стая.

Смирено като дете, на което са се накарали, Хенри става и тръгва да слиза заедно с мен долу. Алиша хуква след нас. В долния край на стълбите се обръщам и виждам, че татко ме гледа безпомощно от горната площадка. После отива пред вратата на мама и чука.

— Ей, хайде да погледаме „Прекрасен живот“ — предлага Алиша, след като си поглежда часовника. — Започва след пет минути по Канал 60.

— Пак ли? Не си ли го гледала вече двеста пъти?

Алиша си умира за Джими Стюарт66.

— А аз не съм го гледал нито веднъж — намесва се Хенри.

Алиша се преструва на изумена.

— Нито веднъж ли? Как така?

— Нямам телевизор.

Сега вече Алиша наистина е смаяна.

— Повредил ли се е?

Хенри се смее.

— Не, просто мразя телевизорите. От тях ме заболява глава.

От тях тръгва да пътешества във времето. Заради трепкащото изображение.

Алиша е разочарована.

— Значи не искате да погледаме?

Хенри се извръща към мен, аз нямам нищо против.

— Искаме, как да не искаме! — отговарям. — За малко. Но няма да видим края, трябва да се приготвим за службата в църквата.

Нахълтваме в стаята с телевизора, която е срещу всекидневната. Алиша включва приемника. Някакъв хор пее „Дойдох точно в полунощ“.

— Да, бе — подсмихва се сестра ми. — Вижте ги колко са грозни тези жълти наметала. Приличат на найлоново пончо.

Тя се разполага на пода, а Хенри сяда на канапето. Аз се намествам до него. Още откакто сме пристигнали, постоянно се притеснявам как да се държа с Хенри пред един или друг член от семейството. Колко близо да седна до него? Ако Алиша не беше тук, щях да се излегна на канапето и да положа глава върху коленете на Хенри. Той ме изважда от затруднението, като се доближава и ме прегръща. Ръката му е някак смутена: при никакви други обстоятелства няма да седим така. Е, да, ние никога не гледаме заедно и телевизия. Ако гледахме, може би щяхме да седим точно така. Хорът изчезва и ни залива порой от реклами. „Макдоналдс“, местен фирмен магазин на „Буик“, „Пилсбъри“, „Ред Лобстър“67: всички ни пожелават весела Коледа. Поглеждам Хенри, върху лицето му са се изписали объркване и изумление.

— Какво? — питам го тихо.

— Скоростта. Прескачат през две-три секунди, ще взема да се поболея. — Хенри разтърква с пръсти очите си. — Ще отида да почета малко.

Става и излиза от стаята, а след минута чувам как се качва по стълбите. Отправям бърза молитва: „Моля Те, Боже, нека Хенри не тръгне да пътешества във времето, особено сега, когато се каним да ходим на църква и аз няма да мога да обясня изчезването му.“ Алиша се покатерва на канапето, точно когато върху екрана се появяват първите надписи.