Фаворитката на султана

Сам съм си виновен! Можех да остана при по-добри условия с харема в зелените долини на Мелуия и тогава щеше да е нужно да се браня само от великия везир, вместо да участвам в битка с хиляди побеснели мъже от племената на ронливия им планински склон. Въпреки че, с благодарност към Господ, мога да кажа, че са доста неумели стрелци. Сред нашите хора почти няма такива, които са били повалени от куршум, повечето от тях са жертва на трудния терен. Вече почти съм се примирил с тази мисъл, но вдигам поглед и виждам, че ръбът на скалата е пълен с бербери, а дългите дула на оръжията им са насочени към нас, сякаш се плодят от самата планина с всеки миг.

Заплашен от сигурна смърт отгоре и отдолу, замръзвам, опрял чело в студената скала, а кръвта бучи в ушите ми.

Господ да ми е на помощ. Цялото ми тяло се тресе, мускулите ми са изпаднали в постоянен тремор, който се влошава с всеки миг. Дори зъбите ми тракат. Още малко и ще падна от скалата без чужда помощ.

– Продължавай!

Гласът е познат, но в този момент дори да принадлежеше на Господ, нямаше да ме е грижа.

До мен изниква лице: слабо, тъмно, напрегнато, очите са изпълнени с някакъв вътрешен блясък. Пред мен се появява усмивка. Това е Бен Хаду.

– Кураж, Нус-Нус! Напред към славата. Или към Рая, зависи какво ти е отредено.

Никога не съм го мислил за фанатик, но наистина изглежда, сякаш изпитва наслада. В този момент го мразя повече и от султана, който ме прати тук.

– Хайде, момче, продължавай. И престани да размишляваш, мисленето не е работа за мъж в битка.

Слагам военната си маска, Сенуфо маската. Налагам на предателските си крайници да ми се подчинят и продължавам да се катеря сляпо и глупаво към дулото, което ме дебне.

Час по-късно се озовавам сред оцелелите. Бяхме победили или по-скоро берберите се бяха оттеглили, като ни отстъпиха предната линия от укрепленията си, припасите си и много добитък. Онези, които се впуснаха в бой, не се справиха много добре: пътека от безжизнени тела свидетелства за неуспешната атака.

Стотици мъртви мъже и за какво? За покоряването на недостъпна скала, няколко торби зърно и стадо мършави овце. И въпреки това тези, които успяхме да стигнем до тук, сме изпълнени с пламенна енергия, въодушевление, което поглъща всичките ни съмнения и страхове. Поемаме победоносно надолу към широка седловина, като водим пред себе си овцете, обсебени от представата за печено месо.

Никой не е подготвен, за онова, което следва. Берберите ни заобикалят от всички страни, появяват се като джинове около нас. Въздухът се изпълва с гъст дим от мускетите и звуците на умиращи хора и овце. Правя това, което ме посъветва Бен Хаду: преставам да мисля. Това е, оставям тялото си да мисли вместо мен, тъй като то очевидно има по-голяма представа от случващото се, отколкото съзнанието ми. Първият мъж, когото убивам, е въоръжен с дълъг нож... ала моята ръка е по-дълга. Вторият идва с тояга; препъвам се, той тръгва със засилка към мен, губи равновесие и мечът ми (по-скоро случайно, отколкото умишлено) пронизва врата му. Внезапно съм изплискан с кръвта му. Спомням си труп, на който моят господар, докторът, направи дисекция и докато отблъсквам атаката, през съзнанието ми преминават думите каротидна артерия като пулсиране в мозъка ми. Пронизвам следващия в ребрата, докато се опитва да презареди, и след това губя бройката, но удрям и крещя като обсебен от демони или от ужас; дори не усещам ножа, който се забива в гърба ми и оставя рана от едната плешка до другата.