Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
Времето, което прекарваме в Сиджилмаса, се оказва само кратка почивка, защото до нас достига вестта, че бунтовниците се съюзяват с берберите от Аит Атта и вместо да се закълнат във вярност към султана, те са напуснали замъците си в долината Драа и са се отправили към Атласките планини. Скоро след това пристига предизвикателно послание от вождовете на тези изменници, което предизвиква Исмаил да ги нападне. В планините са изпратени шпиони; няколко дни по-късно един от мъжете се завръща ранен и преди да издъхне, съобщава, че са намерили подслон в поредица от пещери високо в стръмните варовикови скали на Джебел Сагро.
Отново тръгваме на поход, въпреки че в средата на зимата Високият Атлас е опасно място. Исмаил обаче е решен да подчини племената, които му създават толкова грижи, или да ги унищожи завинаги. Гледките са впечатляващи, но студът е парализиращ и голяма част от пътеките са непроходими заради снега. Дори и най-добре обучените бухари не могат да издържат: отраснали в тропичен климат, не сме свикнали на подобни условия. Започваме да падаме един по един или страдаме от скованост, а след това от гангрена на ръцете и краката. Но Исмаил е все така непоколебим и продължава да ни води напред.
С приближаването ни от планината слизат трима от вождовете, за да преговарят. Имат вид на сурови мъже с непоколебимо изражение и поглед и при все че се усмихват, поднасят дарове и щедри комплименти, в погледа им не се четат усмивки, особено когато Исмаил им поднася памучни туники като дар, безполезни в зимните условия и с лошо качество, сякаш са някакви просяци.
– Нямам им вяра – казвам тихичко на Бен Хаду, който стои до мен и наблюдава тази шарада.
Дори мускулче в тялото му не потрепва и не откъсва поглед от султана.
– Няма голямо значение дали ти им вярваш. Те ще направят каквото поискат, а Исмаил ще направи каквото той иска. Те са важните в тази игра, а ние сме само зрители.
– Зрители, които могат да умрат заради нечий каприз.
Той се обръща безстрастно към мен.
– И животът, и смъртта са въпрос на каприз, Нус-Нус. Изненадан съм, че си оцелял толкова време в двора, без да научиш този урок.
Вождовете си тръгват с обещанието, че скоро ще се върнат с останалите от племето Аит Атта и ще хвърлят оръжията си в краката на султана. Ние чакаме в смразяващия студ и хапваме от оскъдните си запаси.
След като минава месец, а те още не са се предали, става ясно, че никога не са имали такова намерение, а са използвали отлагането, за да подсилят укрепленията си и да свикат подкрепления. Исмаил е бесен. Отхвърля всички съвети за противното и нарежда да атакуваме.
– Пророкът ни казва, че капка кръв пролята за каузата на Господ, една нощ прекарана с оръжие, са по-ценни от два месеца постене или молитви! Греховете на онзи, който падне в битка, биват опростени: в Деня на страшния съд раните му ще заздравеят и от тях ще се разнася сладостен мускусен аромат; крайниците, които е загубил, ще бъдат заменени от крила на ангели и херувими! В името на Аллах и великото ни кралство, напред!
Той е добър оратор, но дори генералът на кавалерията продължава да упорства. Бързо е принуден да замълчи; езикът му още се движи, когато главата му достига земята.
Това поставя край на всички колебания, поемаме напред по наклонените сипеи, размахваме оръжия и крещим решително. Но мъртвият кавалерист беше имал право, разбира се: конете са повече от безполезни на такова място. Не могат да се движат през тесните кози пътечки, нито върху коварните камъчета, с които е покрита планината; навсякъде около нас има коне, които се препъват и падат и представляват не по-малка опасност от берберските стрели, които се сипят върху нас от небето. До мен стои дезертирал европейски войник, който проклина невъздържано, когато една стрела профучава край него.
– Исусе Христе! Кои са тези проклети хора? Проклети диваци! Никой вече не използва проклети стрели!
Звуците, които издават ранените коне, са ужасни; дори и най-претръпналите в боя се потрисат. Аз, който съм възможно най-далеч от претръпнал, усещам как коленете ми омекват, а хватът на ятагана ми отслабва. Горките добичета, мисля си. И аз ли накрая ще крещя така?