Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
– Вероятно не е могъл да заспи и тя го разхожда.
– Може да са в хамама. Ще отидем да проверим.
Но останалите си разменят тревожни погледи, когато си мислят, че не ги гледам.
Тичам от шатра в шатра, бутам мебели, събарям покривки, щурам се като животно. По лицето ми се стичат сълзи и сополи. Отново излизам навън в тъмнината. Отнякъде съм взела нож, малък декоративен предмет, и го размахвам, замаяна от ужас. Най-накрая се появява маалема и ме хваща за ръката.
– Шшш, лалла. Шшш, успокой се.
Успокоени, че някой ще се погрижи за лудата, останалите куртизанки се оттеглят.
– Знаеш ли какво са му направили? Знаеш ли къде е?
Тя се отдръпва при проблясването на ножчето.
– Ела с мен, но тихо, и махни това нещо.
Тя ме повежда зад шатрите. За толкова едра жена е доста пъргава, а и зрението ѝ е отлично, защото не се препъва нито веднъж. Докато вървим, ослушвам се за плача на бебето си, а този на другите деца не ме обърква, защото звуците на всяко бебе са различни за една майка, също като вида му. И въпреки че очаквам да го чуя, не мога да се отърва от образа в съзнанието си, в който лежи неподвижно върху купчина дрехи, изоставен, безжизнен. Или увит и заровен в бунището. Или пък изоставен в планината на вълците и чакалите. Докато си представям тези ужасни неща, започвам тихо да стена. Не мога да спра: стискам устни, но те треперят толкова силно, че звукът се изплъзва от тях.
Най-накрая стигаме до шатра, от която се чува музика, шатра, покрита с кадифе и коприна, по-пищна дори и от тази на султана, и това засилва убеждението ми, че принадлежи на Зидана. На светлината на запалените свещи вътре се виждат танцуващи силуети с вдигнати високо ръце и ми се струва ужасно нередно да има хора, които се веселят, докато детето ми го няма. Маалема слага пръст пред устните си и ми посочва по-малка шатра, встрани от тази на султанката. Щом се уверява, че съм я разбрала, тя кимва и бързо си тръгва.
Приближавам се до шатрата, ослушвам се за миг, а след това вадя ножчето си, разрязвам процеп в плата и надниквам вътре. Там е пълно с различни неща: торби и буркани с брашно, масло и мед, фунии със захар и сол. Близо до входа има две жени, седнали на столчета, наведени над някакво стъклено приспособление над малка горелка. Светлината е зловеща, но каквото и да има в стъклото, от него излиза цветна пара; дори и така мога да видя, че жените са Макарим и Таруб, една от прислужниците на Зидана. А какво е това в тъмнината зад тях? Зад чантите и бурканите има нещо светло, увито в тъмен плат. Една от жените се навежда напред и светлината достига до златиста къдрица, която се показва от зеблото. Момо... Той не помръдва и сърцето ми се свива. Налага се да притисна устата си с ръка, за да потисна вика на отчаяние и гняв, който напира в мен. Макарим и Таруб просто си стоят там, обвити в дима, който се издига от някакъв съд помежду им: подават си мундщука една на друга и се смеят.
Премествам се на мястото, където торбите са натрупани най-високо, и с огромни усилия изваждам част от колчетата, които придържат стените на шатрата към земята. Промъквам се вътре по корем. През цялото време обаче чувам глас в главата си, който ми казва, че синът ми е мъртъв: той е мъртъв и те пазят трупа му, за да може Зидана да го използва за някой от магическите си ритуали...
В този момент вързопът помръдва. Замръзвам на място – представяла ли съм си това? Сдържам дъха си, чакам и наблюдавам. Показва се ръчичка, размахва се мъничко юмруче. Така прави Момо, преди да се събуди, мъничкото му предизвикателство към света. След секунда ще започне да настоява за храната си с рев. Вълнението събужда отново кръвта ми и тя забучава в тялото ми. Още няколко сантиметра до лактите и коремчето му и ще хвана зеблото, в което е повит; едно дръпване и ще хвана крачето му. Вече виждам личицето му, поема въздух през отворената си уста. Трето дръпване и... зеблото се закача на невидимо препятствие. Отчаяно дръпвам по-силно и се чува звук от разкъсване. На мен шумът ми звучи оглушително, сякаш съм раздрала материята на самата нощ, но жените са така унесени в пушенето и приказките си, че дори не се обръщат. В следващия миг момчето ми е в ръцете ми и изглежда толкова изненадано да ме види, че забравя да заплаче; после се озоваваме вън от шатрата, погълнати отново от кадифената тъмнина.
Връщам се в шатрата си с Момо, който доволно се храни, а Амаду ме гледа уморено, скрил златната верижка в някакво негово тайно скривалище, и сядам, изпаднала в невероятен ужас, заел мястото на облекчението, че съм открила детето си. Какво ще правим двамата отсега нататък, обкръжени от врагове от всички страни? Струва ми се, че никога повече няма да заспя.