Фаворитката на султана

Зидана минава покрай нас, увита с одеяла и кожи, вижда маалема, седнала до мен с отворен Коран на коленете си, и ни поглежда мрачно. Амаду я стрелва с поглед и бързо се промъква под полата ми.

Една от другите куртизанки също като мен скоро ще роди, бременността ѝ предхожда малко моята, вероятно с една или две седмици. Тя е млада чернокожа жена с изпъкнали очи, нежни и влажни като тези на мопсовете на майка ми. В деня, в който започват родилните ѝ болки, останалите жени я обикалят загрижено, подменят къната върху ноктите, дланите и стъпалата ѝ. После започват да я обгрижват, като че ли самата тя е бебе, хранят я, носят я на ръце до тоалетната и обратно, а най-накрая и до импровизирания хамам, където пастата се измива, като оставя след себе си всичко боядисано в отровно оранжево, а тя изглежда невероятно доволна. Очите ѝ са очертани с молив; дори устните ѝ са боядисани. Уверяват ме, че това се прави от суеверие, за да отблъсква лошото влияние. Очевидно духовете, които те наричат джинове, обичат да се възползват в момент на слабост и може да се опитат да се вселят в тялото. Осъзнавам, че се питам къде ли още са нанесли къна.

Изглежда, защитната сила къната не е подействала и джиновете са си организирали празненство, защото детето на бедното момиче е мъртвородено. Денят е изпълнен с плач, жените не спират да вият и да премятат езиците си. Съсипаната майка къса дрехите си, дере лицето си с нокти и не позволява да вземат детето ѝ, за да го погребат, не пуска мъничките му глезенчета, докато те го дърпат от нея. Това е сърцераздирателна гледка. После сядам до нея за малко, галя ръцете ѝ и нареждам състрадателно, но видът на наедрелия ми корем предизвиква нови и още по-неутешими сълзи и аз си тръгвам, изпълнена с жал и тревога за това, което ще се случи с мен.