Фаворитката на султана

– Всъщност – казвам спокойно, – той гостува веднъж на семейството ми в Хага.

Това го изненадва.

– Щом кралят на Англия е приятел на семейството ви, защо не е водил преговори за откуп?

– Беше преди много време – отговарям кратко. Премълчавам другата част от истината: майка ми е толкова бедна, че ме продаде на търговец на манифактурни стоки.

Този разговор променя отношението му към мен в определена степен. Но вместо да проявява повече уважение, както би се предполагало, изглежда доста по-настойчиво търси компанията ми. Понякога ме посещава в два или три дни последователно. Държа златната верижка скрита под дивана.

– Това не е редно – отсича един следобед маалема през стиснати устни. – Не е моя работа да го казвам, лалла, но трябва повече да внимавате за своята репутация. Той е голям враг на Зидана. Но тя е далеч по-опасна от него. А ако тя реши, че посещенията му означават нещо повече... Султанът не прощава, шараф.

При следващата визита на великия везир съм се постарала при мен да има други жени и също като тях слагам Еоал пред лицето си; въпреки че забелязвам как една или две от тях, които са по-дръзки, го гледат изкусително над воала.

Една вечер Макарим ми носи чай заради главоболието ми.

– Това ще премахне болката – казва нежно и сипва чая от сребърния чайник в стъклена чаша отвисоко. Ароматът му е смесен: на подсладен чай и градински билки. Чакам я да го опита, после отпивам глътка и я задържам известно време в устата си. Вкусът е по-наситен, отколкото на обикновения ментов чай; не толкова сладък. Преглъщам и усещам как течността минава през хранопровода и стига до стомаха, като стопля всичко по пътя си.

Когато се събуждам, главата ми тежи и пулсира; не мога да събера мислите си. Примигвам и се опитвам да фокусирам погледа си, но в шатрата е тъмно и неестествено тихо. Лежа на дивана с усещането, че нещо се е променило. Оглеждам се в мрака. На пръв поглед всичко изглежда нормално; но чувствам някаква празнота, отсъствие. Изправям се прекалено бързо и ми се завива свят. Щом възвръщам равновесието си, запалвам лампата във факлата до себе си с трепереща ръка, внезапно изпълнена с ужас, и я вдигам високо. Златистата светлина се отразява в декорацията на креватчето, в което спи ангелчето ми. Щом светлината го осветява, тишината е нарушена от силно бърборене, което ме кара да изкрещя. В креватчето няма дете, а вместо него, там седи маймуната Амаду със златната верижка на врата и пръстена, проблясващ на светлината, докато се полюшва. Очите му светят триумфално.

– Момо? – гласът ми е остър и писклив, но набира мощ с паниката, която ме завладява. – Момо? – превръща се във вой.

Изтичвам пред шатрата с треперещи крака.

– Бебето ми! Уалади! – викам аз – Взели са ми бебето.

Притичват жени, но Макарим, прислужницата ми, не се появява.

– Може да го е завела при останалите бебета – казва една от тях.