Момичето от Дания

По едно време от другата стая долетяха гласове. Мъжки. Ханс Карлайл. Лили ги слушаше как говорят нещо на Грета,макар да не чуваше нейния глас. Двамата мъже говореха ли говореха. Дращещите им гласове ѝ напомняха за тридневна набола брада. Лили явно бе заспала, защото когато отвори очи отново слънцето грееше в стаята под различен ъгъл и се бе вдигнало над зелените медни покриви на сградите отсреща, където един ястреб бе свил гнездо, но Ханс и Карлайл продължаваха да говорят. След това се озоваха пред вратата ѝ и влязоха в стая, на която Лили все повече се убеждаваше, че ще трябва да сложи резе, но така и не намираше време. Видя ги как влизат, но ѝ се струваше повече като спомен, а не като нещо, което се случва в момента. Казаха: "Хайде, ставай", а после "Малката Лили" усети как я дърпат за ръцете, но и това приличаше повече на спомен. Единият поднесе чаша мляко до устните ѝ. Други нахлузи рокля през главата ѝ. Заведоха я до гардероба, за да намерят обувки, и тя пристъпи на огрян от слънцето правоъгълник на пода и усети как кожата ѝ пламва. Но Ханс и Карлайл забелязаха това и ѝ намериха слънчобран – хартиен чадър с бамбукови пръчки, – и бързо го отвориха.

Неясно как, но я заведоха в Тюйлери, където се разходиха, хванали я под ръка от двете страни. Вървяха под мърдащите сенки на тополите, които ѝ приличаха на големи риби, готови да изскочат на повърхността на морето. Ханс намери три сгъваеми зелени стола, на които седнаха и наблюдаваха как покрай тях минават деца, влюбени двойки и един самотен мъж с живи очи, запътил се към техния край на парка близо до Музея на оранжерията. Лили си спомни за последния път, когато бе дошла сама в този парк; преди няколко седмици бе дошла да се разходи, две момчета минаха покрай нея и едното рече  "Lesbienne". Момчетата бяха на не повече от десет-единайсет години, руси, с мъх по бузите и къси панталони, които разкриваха гладките им крака. И въпреки хубостта си тези момченца бяха изрекли нещо толкова жестоко и невярно.

Лили седеше с Ханс и Кралайл, плувнала в пот в роклята, която ѝ бяха избрали: една от онези с късите ръкави и щампите на раковини от апартамента в Мантон. Тогава разбра, че животът на Айнар е към своя край. Единственият въпрос, който си задаваше, бе дали е възможно да живее като Лили. Или и този живот щеше да приключи и най-сетне да намери покой. Щяха ли Айнар и Лили да си отидат от този свят ръка за ръка? Кости, погребани в блатото.

Айнар знаеше, че и това няма да пише в некролога му. В него щяха да опишат всичко освен живота, който бе водил. Влакът забави ход, Айнар отвори очи, а кондукторът се проникна в коридора:

– Дрезден! Дрезден!