Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
— Аз ще се заема с нея — каза той тихо. — Доведете я в работната ми стая.
— Но, господарю…
Вартила не продължи и се извърна.
Мейгрейт едва прекрачи прага, изтощена от дългото изкачване по стълби, пък и отново я налегна слабост, след като си послужи с Тайното изкуство. Игър говореше, но звуците се сливаха в ушите й, дори не го виждаше, ако не застанеше точно пред нея. Тръшна се на пода и присви колене към гърдите си. Той стърчеше над нея като сиво петно. Мейгрейт не съзнаваше нищо освен жаждата и непоносимото напрежение в главата си.
— Вода… — изхъхри тя. — Моля те, дай ми вода.
Игър приклекна неловко и се взря в лицето й. Зачерви се и тя отметна глава немощно, защото се уплаши да не я зашлеви. Той обаче се надигна с охкане, провлачи крак към вратата и дръпна шнура, увиснал до рамката.
Тутакси влезе една прислужница. Игър й каза нещо и пак дръпна шнура. Дойде и втора жена и двете отнесоха Мейгрейт в съседните покои. Там я изкъпаха в неописуемо приятна топла вода и я облякоха в чисти дрехи.
След това я заведоха в просторна стая и поднесоха храна и вода на масичка с извити черни крачета до огнището. Гозбите бяха съвсем обикновени — маринована риба, задушени зеленчуци, черен хляб с кана ласий — слаба светла напитка, която винаги присъстваше на трапезата в Орист. Тя веднага изгълта две големи чаши. И през цялото време двете слугини я наблюдаваха неотлъчно. Щом се засити, я върнаха в покоите на Игър и я настаниха на дивана до току-що запаленото огнище с още една пълна чаша на масата. Мейгрейт се почувства чиста и стоплена за пръв път, откакто бяха нагазили в блатата на Орист… и по-уплашена от всякога. Колкото и слабо да беше питието, я потапяше в дрямка, затова тя веднага седна, сковано и изпънато.
Скоро влезе и Игър. Носеше дълга вълнена блуза, дебел панталон и сиви ботуши. Слугините си отидоха. Яростта му не бушуваше и продълговатото му лице беше невъзмутимо, едва ли не приветливо. Мейгрейт не знаеше какво да си мисли. Каквито и способности да бе развила у себе си, не умееше да разгадава чуждата душа.
— Е, сега малко по-добре ли си?
— Благодаря — отвърна Мейгрейт, още по-смутена от любезността му.
— Уелмите се престарават, а аз се забавих заради преследването.
Не и се вярваше, че чува тези думи. Нима се оправдаваше пред нея?!
— Какво направихте на Каран?
Игър придърпа стола си към нея и се вторачи в очите й. Май търсеше нещо, но отново изглеждаше озадачен. Мейгрейт потръпна и притисна гръб в облегалката.
Той заговори бързо, без да се запъва:
— Вече нямам време за губене. Коя е Каран и накъде понесе Огледалото?
Възможно ли беше Каран да се е изплъзнала? Направо изумително. Мейгрейт сведе поглед. Игър се славеше с лукавството си, а в нито един слух не го хвалеха за състрадание или благост. Би си послужил с какви ли не хитрини и беше най-добре тя изобщо да не отваря уста.
— Нищо няма да ти кажа…
Той обаче упорито повтаряше въпросите си, дори се опита отново да прекърши волята й както предишния път, но тя не продумваше. Игър се разгневи само веднъж, с един замах помете чашата й от масата и вдигна юмрук, но нейният поглед пак не трепна. Тя долавяше, че той се преструва най-хладнокръвно, нямаше и помен от онзи сляп бяс. Защо се бе променил така?
Накрая от умора не можеше и да седи. Игър отново повика прислужниците и те я отнесоха в малка стая с легло. Съблякоха я, както стоеше със затворени очи, и я сложиха в студената постеля.
Вратата се отвори безшумно и Игър влезе. Носеше фенер. Мейгрейт беше права да не разчита на дружелюбието му. Яростта отново бушуваше в него, докато крачеше по коридора, макар че засега не я заплашваше. Вбесяваше го загубата на Огледалото, толкова важно за отдавна обмислените му планове. Надяваше се, че щом Мейгрейт е с изцедени сили, ще намери начин да изкопчи истината от нея.
Защото Игър не само използваше Огледалото да разкрива защитните мерки на противниците си. Знаеше, че в прастарото изделие е скрита несравнимо по-важна тайна — път отвъд ограниченията, наложени от разстоянията, задържащи повелителите на Сантенар в дребните им владения. Път към премахване на отдавнашната неправда, на която той бе станал жертва. Тласкаше го не само жаждата за мъст, но и една мечта — да обедини Мелдорин, а защо не и цял Сантенар. Изобщо не се съмняваше, че той е най-подходящият човек да постигне това. Дребното отмъщение беше само стъпало към целта. Успееше ли да постави Сантенар под своя власт, щеше да впрегне всичките му сили, за да сбъдне и желанието си за истинското възмездие.