Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
И наистина — сякаш ехо на далечни камбани, той изрече:
— Тази вечер изглеждаш прекрасно, Лучана! За мен е истинска чест да бъда в твоята компания!
Същите думи, с които го бях подразнила, че е пропуснал, докато слизах по стъпалата в дома на чичо му. Но сега сините очи проблеснаха и аз изпаднах в екстаз от множеството им изражения. За разлика от безизразния поглед следобед, сега те искряха от живот. Реших, че доброто му настроение сигурно си има основателна причина — може би, докато бяхме разделени, той е направил някое важно откритие, което ще ни изведе по-напред в нашето пътешествие.
Но каквато и да беше причината, аз се радвах.
Не след дълго ми стана ясно, че ми предстои прекрасна вечер — по три причини:
Прима раджоне: Брат Гуидо пиеше — нещо, което до този момент не го бях виждала да прави. Очевидно това бе поредната стъпка в подкрепа на версията му, защото би било много подозрително един благородник да пости в ден, в който не се пости официално.
Секонда раджоне: Двамата щяхме да ядем от едно и също блюдо, тъй като аз бях всепризнатата придружителка на господаря на Пиза, а, както диктуваха правилата във висшето общество, всички двойки споделяха платата си.
Терца раджоне: Брат Гуидо наблюдаваше изкъсо останалите благородници и техните куртизанки по масите, за да копира поведението им с мен — привеждаше се към мен, споделяше хапките си и шептеше в ухото ми. Нямаше никакво значение, че всъщност разговаряхме за една открадната картина — самата близост с него ми бе напълно достатъчна. Нямах нищо против да играя неговата игра. Защото този следобед, в стаята си, той ме бе погледнал с очите на прокълнат, отвъд зейнала пропаст, която сякаш никога нямаше да може да бъде премината. А сега, въпреки че бяхме просто актьори в тази игра, аз имах чувството, че някак си е успял да прекоси долината на пропастта и сега се изкачва по бойниците от другата страна. Дали бе твърде самонадеяно от моя страна да се надявам, че някой ден ще поиска да влезе в цитаделата?
И докато тази и други подобни мисли се стрелкаха през главата ми, брат Гуидо разговаряше надълго и нашироко с краля вдясно от себе си. За съжаление обаче шумът наоколо беше твърде голям, за да ги чувам какво казват. Затова, когато той приключи, аз се приведох ниско до парфюмираната му глава и както и преди топлата му коса погали бузата ми.
— Успя ли да разбереш нещо за „Седмината“? — прошепнах.
— Не — издиша в ухото ми той. — Сподели как този дворец бил по-добра резиденция за подобни тържества от стария му палат — Кастел Капуано от другата страна на залива. А този — Кастел Нуово, бил наследил от починалия си баща. Призна, че подобна загуба би могла да ни носи не само скръб, но и радост. Очевидно имаше предвид личния ми траур.
По отношение на последното брат Гуидо нямаше никаква нужда да се преструва, тъй като той скърбеше за чичо си много повече, отколкото истинския Николо.
— Нещо друго? Какво е това велико събитие, на което би трябвало да присъстваме? — продължих в същия дух.
— Не каза, но все пак намекна, че банкетът тази вечер е в чест на някого или нещо. Смята да вдигне тост, така че може би от него ще можем да научим повече.
— А рисунката? Къде е? В безопасност ли е?
Той потупа проблясващите си в черно гърди и прошепна:
— Ето тук.
Изглеждаше подозрително плоско — сякаш под дрехите не се криеше нищо друго, освен широките му здрави мускули.
— Все така в кратуната ли е? — присвих очи.
— Не. Поръчах на слугите да не пипат кратуната, защото съдържа реликви от починалия ми баща. Испанците разбират подобни неща. По-късно лично кралят ми изпрати обсипана със скъпоценни камъни кожена торбичка, плоска като джоб, предназначена точно за пренасяне на реликви от скъп човек. По-късно просто преместих рисунката и сега тя е в безопасност. Напълно непокътната е и такава ще си остане и в бъдеще, тъй като торбичката е здрава и напълно водоустойчива.
Отпуснах облекчено рамене и промърморих:
— Слава богу, по дяволите. Щяхме да нагазим в миризливи лайна, ако бяхме изминали целия този път, само за да…
С едно махване на ръка брат Гуидо ме накара да млъкна. Кралят стана, за да говори, и залата се смълча само за три удара на сърцето. Висок и величествен, дон Феранте определено излъчваше могъщество, облечен от глава до пети в черно.