Възходът на номер Девет

Поемам си дълбоко въздух и лекичко пробвам вратата в горния край на стълбите. Отключена е. Открехвам я леко, за да видя какво има от другата страна. Очите ми едва са се адаптирали, когато вратата се отваря рязко и болезнено заклещва рамото ми. Срещу мен се изправя поредният пазач, на чието рамо виси познато оръжие — могадорианско оръдие. В момента, в който мъжът посяга към него, то оживява с мигащи светлини. Още преди да натисне спусъка, аз се хвърлям към него и двамата се блъсваме в стоманената стена. Пазачът се спуска към мен и се опитва да ме сграбчи за кръста с дебелите си ръце. Аз обаче се отмествам леко настрани, хващам краката му и ги издърпвам изпод него. При удара в земята черепът му издава зловещ звук. Става ми гадно, но нямам време да го преживявам. Бързо избутвам тялото му през вратата в тунела и я затварям. Грабвам оръдието му и офейквам.

Едва сега отделям време да се огледам. Големи, гладки колони поддържат тавана на спираловидния тунел. Заобикалям ги една по една и се ослушвам за пазачите. Мислите ми препускат, подреждам видяното и се опитвам да сглобя картинката. На първо място, защо този пазач имаше могадорианско оръдие? Дали е взето от пленен могадорианец? Или могадорианците снабдяват правителството с оръжията си? Тунелът се разклонява и аз забавям крачка, докато реша по кой път да тръгна. Не забелязвам нищо, което да ми помогне в избора. Сещам се за последния път, когато се сблъсках с разклонение на път. Беше в Хималаите. Тръгвам наляво.

Първата врата, която забелязвам, е стъклена. Виждам учени в бели престилки и маски да се движат из нещо, което прилича на голяма градина, преливаща от високи, зелени растения.

Една червенокоса жена в тъмен костюм влиза през друга врата и се приближава към един от мъжете в бели престилки в предната част на помещението. Дясната ѝ ръка е придържана от превръзка през рамото, а върху бузата ѝ има превръзка. Тя наблюдава как ученият излива съдържанието на едно шишенце над малка част от градината. За мое изумление растенията израстват пред очите ми на десетки сантиметри. Във всички посоки се разстилат бели лози и образуват нещо като балдахин над главите им. Ученият отбелязва нещо в една папка, после поглежда към жената. Нямам време да се скрия и очите ни се срещат през стъклената врата. Вдигам бавно могадорианското оръдие, насочвам го към него и поклащам глава. Дано не е от войнствено настроените служители, казвам си аз. Де такъв късмет. Виждам го как пъхва ръката си в джоба. Мамка му! Той задейства нещо. Над главата ми се разнася шум и пред стъклената врата се спуска дебел, метален защитен екран, който за малко да ме удари. Отвсякъде звънят аларми. Сигурна съм, че цялото място ще бъде блокирано. Не искам да ме пленят. Подготвям се психически за болката, която ще ме връхлети, и ставам невидима.