Възходът на номер Девет
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: Заветите на Лориен #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Томова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Възходът на номер Девет». Краткое содержание книги:
По-едрият пазач опира гръб в един от камъните, който е на ред да се наклони. Другият пазач се присъединява към него. Насочвам съзнанието си около техния блок и го стабилизирам. Когато един от падащите блокове го удря, аз не му позволявам да се наклони. Пазачите се отдръпват от него и се отпускат върху тревата, изумени от собствената си сила. След това обръщам ефекта на доминото, така че падналите блокове избутват другите нагоре, а аз ги стабилизирам в оригиналното им положение. След това с последната си сила започвам бавно да повдигам хоризонталните плочи от земята и да ги връщам обратно върху каменните блокове.
Пазачите наблюдават всичко това със зяпнали уста, твърде потресени, за да отговорят на разтревожените гласове, които грачат от радиостанциите им.
— Марина — прошепва Елла. — Ей, Марина. Трябва да тръгваме. Сега. Идвай.
Тръгвам обратно към центъра на монумента. Вече мога да тръгна. Спокойна съм, че оставям всичко както беше.
Пристъпвам наежена към Осем и издърпвам сандъка си от него. Сграбчвам ръката му, без да го погледна. Все още съм му ядосана. Елла държи неговия сандък и е увиснала на ръката му. Тримата заедно заставаме над синия лоралит. Последното, което чувам, преди тъмнината да ме погълне, е гласът на едрия пазач, който говори в радиостанцията си:
— Фалшива аларма.
Глава 24
Ставам отново видима и се скривам зад една редица шкафчета в дълъг, тъмен коридор. Болката след използването на моя завет е толкова силна, че се свивам на топка и притискам двете палки към ребрата си с надежда за някакво облекчение. Подпирам запотената си глава до хладната, бетонна стена и си налагам да нормализирам дишането си. Надявам се болката да отшуми бързо. Обиколих няколко коридора, но се притеснявам, че се въртя в кръг. До този момент бях попаднала на един празен хангар и множество електронно заключени врати. От опита си със Сам и Джон, когато бяха заловени от полицията, знаех, че нашата телекинеза не действа при наличие на електричество. Мисля си за Джон, Сам, Марина и останалите. Надявам се, че са добре или поне не изпитват болка като мен. Представям си Джон и Сам как ме чакат на мястото ни за среща. Трябваше да се срещнем там след няколко дни. Какво ли ще си помислят, когато не се появя. Толкова съм обезсърчена и уплашена. Съзнавам, че този вид мисли не са ми от полза, затова пренасочвам вниманието си към настоящия проблем — как, по дяволите, да се измъкна оттук.
Точно навреме за случая се включва аларма. Воят над главата ми звучи направо заплашително. Знам какво означава и също така знам, че трябва да предприема нещо. И то бързо. Всички ме търсят. Въоръжени войници обикалят дългите коридори в малки, открити коли. Всеки път, когато минават покрай мен, се изкушавам да издърпам мъжете, да скоча вътре и да отпраша. Но съм сигурна, че няма да стигна далече, а и ще се лиша от единственото предимство, което имам сега. Те не знаят къде се намирам.
Бях престанала с опитите си да се свържа с Елла. Очевидно тогава съм имала халюцинации. Сама съм. Трябва да престана да си говоря сама, а да открия начин да взривя някоя врата и да се махам оттук. Смятам, че се намирам под земята. Иска ми да знам на каква дълбочина съм.
Осветлението в коридора се включва. Открих, че това означава, че са се включили сензорите за движение. Секунди по-късно чувам, че към мен се приближава кола. Ставам невидима и притискам стомаха си в очакване на внезапната болка. По лицето ми бавно се стичат сълзи. Притискам се към стената и наблюдавам колата с трима войници вътре, която бавно пълзи към мен. Когато стига до мен, аз удрям с палката лицето на водача. Леле, колко кръв тече от раните по главата! Уста, нос, чело, отвсякъде блика кръв. Това нараняване, дошло изневиделица, го кара да натисне педала на газта и да се забие право в стената. Водачът загубва съзнание, а другите двама войници слизат от колата. Те оглеждат лицето му и не виждат нищо наоколо, което може да е причина за раните. И двамата посягат към радиостанциите си. Но аз съм се подготвила и съм заела позиция. Хващам главата на по-близо стоящия и я удрям в капака на колата. После изритвам краката му. Третият войник идва да види какво става и аз удрям и неговата глава. После грабвам една от техните идентификационни карти и хуквам.
Налага ми се бързо да реша накъде да тръгна. Не мога да остана невидима дълго време.
Използвам отмъкнатата карта, за да мина през една електронно заключена врата, и се озовавам в коридор, напълно различен от онези, които бях видяла досега. За да спра болката, ставам пак видима и веднага усещам облекчение. Оглеждам се, като се опитвам да разбера къде съм попаднала. Коридорът е по-широк от останалите, с висок, куполообразен таван, изваян от варовик. Той е опасан от две дебели, жълти тръби, от двете им страни висят електрически кабели. Коридорът прави завой и аз надниквам иззад ъгъла. Не забелязвам никого. Заобикалям ъгъла с гръб, прилепен към стената. Зад завоя се изправям пред червена врата с надпис: ОПАСНОСТ. САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕН ПЕРСОНАЛ. ВРАТА КЪМ ШЛЮЗ ЕДНО.