Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– Вода от облаците на Тасмания. Ще ти хареса.
Половин час си говориха общи приказки за разказите и за процеса на писането им. И че третият и четвъртият сборник са най-добрите. Роман? Не, не, предпочитам късите разстояния. Той отбеляза, като постепенно си възвръщаше самообладанието, колко го е срам, че се е държал скандално пред нея, говорейки за оная кучка, бившата си жена, но все още не може да забрави тази история, не може да се примири, че макар да е платил куп пари на адвоката, правото е на страната на Текла почти във всичко, това много ме разстройва, съжалявам, че те занимавам с тия неща, но пък така ще разбереш, че писателите, въобще хората на изкуството, също сме хора.
– Никога не съм се съмнявала в това.
– Touché pour la seconde fois.175
– Казах ти, че не знам френски. Можеш ли да ми разкажеш как замисляш книгите си?
Говориха за това надълго и нашироко. Бернат разказа как бил започнал да пише преди много години, без да бърза. Работя много дълго, докато реша, че книгата е готова. „Плазма“ ми отне цели три години.
– Ами!
– Да. Сама се написа. Не знам как да ти го обясня...
Мълчание. Бяха изминали два часа и водата от облаците на Тасмания бе изпита. Шениа слушаше омаяна. От време на време някоя кола минаваше нагоре по „Люрия“. Колко добре си е вкъщи; за пръв път от много месеци насам Бернат се чувстваше добре вкъщи с някой, който го слушаше и не го критикуваше, както цял живот бе правил горкият Адриа.
Изведнъж усети цялата умора от напрежението на продължилия с часове разговор. Старостта си е старост.
Шениа се разположи удобно на креслото от ИКЕА. Протегна ръка, като че искаше да изключи касетофона, но се отказа.
– Сега бих искала да минем на... темата за раздвоената личност – музикант и писател.
– Не си ли уморена?
– Уморена съм. Но отдавна не бях имала възможност да направя такова интервю... толкова... като това.
– Благодаря много. Но можем да го оставим за утре. Чувствам се...
Знаеше, че разваля магията на момента, но нищо не можеше да направи. Поседяха мълчаливо няколко минути, тя си прибираше нещата и двамата преценяваха дали моментът е подходящ, за да направят крачка напред, или да оставят да надделее благоразумието, и накрая Бернат каза съжалявам, че ти предложих само вода.
– Беше чудесна.
Всъщност искам да те вкарам в леглото.
– Искаш ли да се уговорим за утре?
– Утре няма да мога. Вдругиден.
В леглото, още сега.
– Много добре. Ела тук, ако нямаш нищо против.
– Добре.
– Ще си поговорим за всичко.
– За всичко.
Млъкнаха. Тя се усмихна, той също.
– Чакай, ще ти извикам такси.
Бяха на ръба. Погледнаха се мълчаливо, тя със спокойствието на нощта в погледа. Той, с неопределена сивота, изтъкана от неизповедими тайни в очите. И все пак тя си отиде с проклетото скапано такси, което винаги разваля всичко. Преди това Шениа го целуна крадешком по бузата близо до устните. Трябваше да се вдигне на пръсти, за да стигне. Колко е сладка, изправена на пръсти. На улицата видя как таксито отнася Шениа далеч от неговия живот, поне за два дни. Пипна се точно там, близо до устните. Усмихна се. Повече от две години не се бе усмихвал.
174 Туше: във фехтовката – удар, нанесен по правилата. В случая: добре казано, добро попадение. – Б. пр.
175 Още едно добро попадение. – Б. пр.
* * *
На втората среща беше по-лесно. Шениа си свали палтото, без да иска разрешение, сложи касетофона на масичката и зачака търпеливо Бернат, който се бе оттеглил в другия край на апартамента с мобилния си телефон, за да приключи безкрайния спор с някого, вероятно с адвоката. Говореше тихо, със сдържан гняв.
Шениа погледна гръбчетата на някои книги. В един ъгъл бяха петте книги, които Бернат Пленса бе издал, първите две не ги беше чела. Взе най-старата. На първата страница имаше посвещение на моята муза, на моята обична Текла, която ми помогна да съчиня тези истории, Барселона, 12 февруари 1977. Шениа не можа да сдържи усмивката си. Остави книгата на мястото й до нейните другарки от събраните съчинения на Бернат Пленса. Върху работната маса компютърът бе оставен на пауза и екранът му беше тъмен. Раздвижи мишката и екранът се освети. Имаше изписан текст. Документ от седемдесет страници. Бернат Пленса беше започнал да пише роман и не бе казал нищо, точно обратното, беше й казал, че няма намерение да пише роман. Погледна в коридора. Чуваше някъде в дъното му как Бернат продължава да говори тихо. Седна пред екрана и прочете След като купи билетите, Бернат ги сложи в джоба си. Зазяпаха се в афиша на концерта. Млад мъж с шапка, която скриваше лицето му, увит в шал, маршируваше на място, за да се стопли, силно заинтересуван от програмата за вечерта. Друг мъж, дебел, надянал палто от туид, настояваше да му върнат парите от билетите неизвестно поради каква причина. Отидоха да се поразходят към улица „Сант Пере мес Алт“ и пропуснаха събитието. Когато се върнаха пред Двореца на музиката, вече всичко беше свършило. Афишът, на който пишеше Концерт No 2 в сол минор от Прокофиев в изпълнение на Яша Хайфец и Барселонския градски оркестър с диригент Едуард Толдрà176, беше надраскан с едно агресивно JUDÍOS RAUS177, изписано с катран, и пречупен кръст, от чиито очертания капеше катран; атмосферата беше по-мрачна, хората избягваха да се гледат в очите и земята бе станала още по-плоска. После ми казаха, че е дело на група фалангисти и че точно в този момент двамата полицаи, изпратени от Виа Лайетана, която се намира на две крачки оттам, случайно се били отдалечили от входа на Двореца, за да изпият по едно кафе, и Адриа усети неудържимо желание да отиде да живее в Европа, някъде далеч на север, където казват, че хората са чисти, културни и свободни, будни и щастливи, родителите им ги обичат и не умират по тяхна вина. В каква скапана държава ни се е паднало да живеем, каза, загледан в цапаницата, от която капеше омраза. Тогава пристигна двойката сиви178, казаха хайде, движение и никакви групи, хайде, разотивайте се, и Адриа и Бернат, както и останалите зяпачи се махнаха оттам, защото знае ли човек.