Златният дявол

Възможно е да съм сънувал тъмнокоса русалка да спасява моряк удавник от морето, но не съм убеден, че е така. Със сигурност обаче, когато се събудих, Ева седеше до мен, нежно бършеше гърдите и корема ми с топла мокра кърпа и ми се усмихваше ослепително.

— Сънуваше — каза. — Виждах очите ти да мърдат под клепачите.

— Напоследък често ми се случва — отвърнах. — Понякога дори в будно състояние. — Вдигнах глава и я видях да чисти гноясалите рани на корема ми. Ако не беше толкова отвратително, щях да се възбудя.

— Не е толкова зле, колкото изглежда. Черното е от билковата паста, която сложих под превръзките. Лео казва, че ще помогне на раните да заздравеят.

— Раните? Мислех, че са ухапвания. Подути са. Всяко има две дупки, като от зъби.

— Лео ги нарече «el beso de diablo». Целувката на дявола.

— Лео пък какво ли знае.

— Ще се изненадаш колко много знае — каза тя с тон по-скоро назидателен, отколкото пълен с възхищение. — Лео разбира от доста неща.

— Целувката на дявола?

— Отраснал е в село като Пунта Пердида. На остров Тобаго.

— Повярвай ми — отвърнах, — няма място като Пунта Пердида. Никъде, та дори в ада.

Ева не ми обърна внимание.

— Препоръчва и чай. Канех се да ти направя в мига, в който се събудиш.

— Колко време съм спал? — попитах.

— Само няколко часа. Нали си спомняш, че този следобед те намерих на плажа.

Разбира се, че помнех, но ми се струваше невероятно. Сякаш бяха минали дни, а не часове. Попитах я защо са се забавили толкова.

Тя се поколеба, преди да ми отговори.

— Имахме известни… трудности, след като напуснахме Пуерто Валарта.

— Трудности?

— Трябва да си почиваш, Джак.

Опитваше се да ме предпази. Не искаше да ме тревожи. Но аз само това можех, да се тревожа.

— Какви трудности, Ева?

Тя ме погледна за миг и след това се реши.

— На Лео му се стори, че един кораб ни преследва. Реши, че трябва да спрем в Йелапа за през нощта.

— Какъв кораб?

— Трийсетметров крайцер. Казваше се «Орхидея». С двама мъже на борда.

— Изплъзнахте ли му се?

— Изчакахме ги да слязат. Доста почакахме. Най-накрая, на сутринта с Кенди слязохме на брега. Когато ни последваха, ние се върнахме незабелязано на яхтата и отплувахме.

— И кои са били според вас?

— Не знаем. Но Лео се бои, че нямаме много време. Затова настоя да се спусне този следобед.

Ева сгъна напоения с мехлем парцал и тръгна към мивката. Очевидно не е била очарована от идеята да се гмуркат пред лицето на приближаващата буря. Гледах я как изплакна кърпата, подсуши си ръцете и закрачи през помещението. Кожата и косата й бяха още мокри от дъжда и блестяха. Под прозиращата мокра блуза още носеше черния бански, с който доплува до брега, за да ме спаси. През прихлупената пола, която плътно прилепваше към краката й, се виждаше всичко и аз търсех да зърна голите й бедра под местещата се цепка. Отваряше шкафчета, взимаше съдове, наглеждаше синия пламък под чайника, навеждаше се, изправяше се, обръщаше се, пресягаше се и се плъзгаше през претрупаното помещение с безупречната грация на латиноамериканска балерина. Вероятно цяла минута гледах в безмълвен недодялан транс как движи крайниците си, накрая осъзнах, че търси нещо.

Изправих се до седнало положение и болката проряза главата ми.

— Какво има, Ева?

— Той май каза, че го е сложил тук, но не го намирам. — И тя тръгна по коридора към стаята на Белочек.

Сведох очи и прокарах върховете на пръстите си по подутите следи от ухапвания, които всъщност не бяха от ухапвания, а el beso del diablo. Каквото и да бяха, изглеждаха адски грозни. Затърсих подаващия се черен ръкав на тениска в купчината нахвърляни дрехи, които Ева бе отместила към долната част на кушетката. Когато го издърпах, той повлече надолу стъклен буркан, който се изтърколи по пода до стъпалата ми. Вдигнах го и изведнъж замръзнах. Беше пълен със сухи, крехки ронещи се листа, също като онези в буркана на свещената купчина на брега.

Чайникът засвири.

— Ева! — извиках. — Намерих чая.