Златният дявол
- Автор: Ангстън Дейвид
- Серия: Нощно море #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Златният дявол». Краткое содержание книги:
Добре, добре. Знам, че не трябва да се разпростирам върху това. Животът е поредица от страдания и злини. Нека погледнем към светлата му страна. Да обърнем очи към Ева.
Искам да ви помоля да ми се доверите. Със сигурност твърденията ми подлежат на съмнение. Но това, което видях от брега, бе по-велико от всяко съкровище или злато. Не беше монета от търбуха на потопен кораб, нито перла от черупката на стрида. Стойността му не може да се измери в пари и удоволствия. То беше откровение, морско чудо, безкрайността, преминала през замъгления човешки поглед.
И то като се има предвид, че не бях във върховна форма. Върнах се обратно на брега малко след изгрева и бях лежал проснат под намаляващата сянка на акостиралата лодка вероятно шест-седем часа. Допих последната си вода още през първия час под палещото слънце и не бях ял нищо, откакто повърнах нещастния си десерт. На всичкото отгоре не бях спал като хората от почти три дни. Много горещи сънища през това време, но нито миг дълбок, съставен от четири фази с ободряващи делта-вълни сън. Отровните пари все още се носеха в тялото ми и, разбира се, бях изгубил цял тон кръв. Силите ми бяха почти на привършване, мозъкът ми беше повече от замъглен, а подозирах, че и зрението ми не беше наред — дори не бях забелязал яхтата в залива. Меко казано, не бях с всичкия си. Незнайно защо си бях въобразил, че вещица с мачете…
Съжалявам. По-силно е от мен. Ненавистта избуява като плевел. Истината е, че нищо вече не ми правеше впечатление. Едно зърване на небесния идеал, един поглед към Ева и вече знаех, че сърцето ми е спасено.
Красотата съществува.
Признавам, че никога не съм я виждал да се появява от вълните. Водата й беше до кръста, когато вдигнах очи. Сякаш беше родена там вече пораснала, светът я видя за първи път в мидена черупка, избутана на брега от боговете на вятъра. Косата й се спускаше по раменете като копринен воал, отметнат назад, за да се види поразителното й лице. Дори на 25 метра разстояние не можех да не се възхитя на дългите й черни ресници и силните, елегантни очертания на скулите. Движеше се през водата с широки, бавни стъпки, като пазеше равновесие с грациозните си тънки ръце, изнесени леко встрани и назад. Върховете на пръстите й се влачеха по податливата водна повърхност. Гърбът й беше изправен, главата — високо вдигната. Блузата й едвам удържаше мокрите й гърди, които леко се местеха настрани с всяка крачка и радваха изблещеното слънчево око. Сребристата вода жадно обгръщаше тънката й талия и се разтваряше бавно, с поразително великолепие, когато прекрасните й бедра се показваха от нея на слънцето.
Преглътнах. Примижах. Вдигнах поглед.
Краката й крачеха към мен цяла вечност, водата падаше като рокля по тях. Да, носеше бански, разбира се, някакъв черен, който не бях виждал, но няма никакъв смисъл да го описвам тук. Нямах усещане за силно изрязан бански или изчезващи прашки, за изпълнено горнище, презрамки, очакващи да бъдат развързани, и плат, копнеещ да избяга с бриза, а за жената като цяло. Не беше само банският, слънцето или цветът на косата, а всичките тези неща, а и не само те, взети заедно и събрани, признавам си честно, от нестихващата ми страст и отчаяната ми нужда от помощ. Всичко това създаваше видението, зримо не толкова за очите, колкото за кървясалия поглед на плътта — видение на безсмъртно същество, заченато от богове, въплъщение на красотата.
Разбира се, магията изчезна в мига, в който тя видя окаяното ми състояние. Внезапният шок, който помрачи лицето й, неподправеният страх, който смрази крайниците й, разпръснаха видението ми и пред мен изникна една реална жена.
— Господи, Джак! — извика тя, клекна до мен и ме разгледа с пълно отвращение.
— И ти ми липсваше — казах. Лакътят ми поддаде и главата ми падна в пясъка.
— Джак!
Измърморих нещо.
Ева се наведе.
— Какво, Джак? Какво казваш?
Аз пак размърдах устни.
— Изглеждаш страхотно — казах.
Бяха ни предупредили за дъждовния период. Казаха ни, че вали всеки следобед през цялото лято и където и да отидеш, се измокряш до кости. Опитът ни сочеше друго. Наистина преваляваше, от време на време силно, но определено не беше всеки ден. Минаваха по три-четири дни без капка дъжд. А когато валеше, най-често ставаше въпрос за разхлаждащо освежаване и преминаваше толкова бързо, че не му обръщахме внимание.