Вестителят на бурята

В един тъмен кухненски склад тя свали копринената си рокля и навлече простите дрехи, които отдавна криеше в стаята си. Прикри с шала отличителните си червени къдрици и влезе в кухнята. Там цареше суматоха — готвачите приготвяха зеленчуците, месото и дивеча за гостите на Скайхелм — и никой дори не я погледна. Тя тръгна към страничната врата, като пътьом взе две празни ведра, и излезе в двора.

Огромна стена обграждаше двореца и на всяка порта имаше стражи, но те нямаше да спрат младо момиче, което излиза от двореца, за да донесе мляко за кухнята. Връщането винаги беше по-трудно от излизането. От много време не беше правила подобно нещо, не се бе радвала на свободата си в града, но сега имаше нужда от това.

Заради шала на главата не получи втори поглед от стражите на източната порта. Щом се озова навън, остави ведрата и се затича. Беше свободна — свободна от досадната пищност на двореца, от Одака и Рейлан. Свободна от задължения и отговорности.

По улиците на Стийлхейвън вече не беше принцеса Джанеса.

Беше никоя.

Излезе в Квартала на короната, зацапа по калните улици и обувките ѝ бързо се покриха с мръсотия. Щом зави зад ъгъла, налетя на товарен кон, който теглеше кола, пълна с ряпа, и се засмя, когато каруцарят започна да я проклина.

Гледките и звуците на града изпълниха главата ѝ — хората говореха, смееха се, крещяха… живееха. Вече не беше затворена в коридори. Тук беше свободна от сянката на отговорностите си.

Джанеса можеше само да завижда на тези хора за свободата да избират пътя си, за свободата да избират живота и любовта си.

Не след дълго стигна до целта си — тих малък площад. В центъра му имаше статуя на Кретус, един от древните крале мечоносци, вдигнал огромния си меч.

Джанеса дишаше тежко, усещаше как кръвта препуска из вените ѝ. Усмихната и с порозовели бузи, тя седна на една желязна пейка и се заслуша в брътвежа на уличните търговци отвъд площада, смесен с чуруликането на малкото останали по голите клони птички.

Усети ранния есенен студ придърпа шала на раменете си и се загледа към крепостната стена на Скайхелм, която се очертаваше на хоризонта. Зачуди се какво ли ще направят Одака и Нордейн, ако влязат в стаята ѝ и видят, че я няма. Дали щяха да питат Грайе? Дали щяха да решат, че е отвлечена? Дали щяха да изпратят стражите да я намерят?

Нека се паникьосват. Нека се тревожат за нея. Имаше нужда от това. Заслужаваше го. Щом я принуждават да се омъжи насила, поне да я оставят един следобед да си отдъхне, преди…

Той стоеше зад нея.

Не беше чула приближаването му, никога не го чуваше. Той се появяваше сякаш от нищото, като сянка.

Джанеса погледна нагоре и се усмихна. Той не отвърна, но никога не го правеше.

Седна до нея на пейката и се вгледаха един в друг. Както винаги, Джанеса вдигна ръка и леко проследи дантелата от белези, които обезобразяваха едната страна на красивото му лице. Поне нямаше нови от последната им среща.