Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0]

Като стърженето на шкурка по кост.

Колекционера на кости спря и се заслуша. Погледна ми­лиардите светлини на сградите, които се простираха на север като продълговата галактика. На пътеката за пешеходци из­никна жена, която бягаше бързо и едва не се блъсна в него.

Облечената в червени шорти и горнище дребна брюнет­ка отскочи настрани. Спря задъхана. По лицето ѝ течеше пот. В добра форма - добре оформени мускули, но не особено кра­сива. Крив нос, дебели устни, кожа на петна.

„Но отдолу...“

-      Не може... Забранено е да се паркира тук... Това е алея за пешеходци...

Тя млъкна. Възмущението ѝ премина в страх. Очите ѝ зашариха от лицето му към таксито, към маската за ски в ръцете му.

Тя го позна. Той се усмихна. Оцени забележително из­пъкналата ѝ ключица.

Тя леко прехвърли тежестта си на левия крак, готова да побегне, но Колекционера на кости я изпревари. Приведе се, за да се хвърли върху нея, и когато тя изпищя и протегна ръце, за да се защити, той рязко се изправи и я удари с лакът в слепоочието. Черепът ѝ изпука.

Жената падна върху чакъла и замря. Ужасен, Колекци­онера на кости коленичи и взе главата ѝ в ръце.

-      Не, не, не... - застена той.

Хвана го яд, че я удари толкова силно, че може да е счу­пил безупречния череп под фъндъците проскубана коса и незабележителното лице.

Амелия Сакс завърши поредния формуляр и спря за по­чивка. Излезе, намери в коридора автомат за напитки и си взе разредено кафе в пластмасова чашка. Върна се в кабине­та без прозорци и загледа уликите, които бе събрала.

Чувстваше странна привързаност към мрачната колек­ция. Може би заради това, на което се бе подложила, за да я събере - слабите ѝ стави я боляха и тя още потреперваше от съвсем пресните спомени. Погребаната жертва, ръката, ко­ято стърчеше като кървав клон от пръстта, сварените меса на Ти Джей Колфакс. До този ден уликите нямаха никаква стойност за нея. Веществените доказателства ѝ припомняха само скучните лекции в полицейската академия. Бяха само сметки, таблици и графики - наука. Нищо не ѝ говореха.

Не, Амелия Сакс искаше да работи с живи хора. Да пат­рулира в района си, да задържа хулигани, да гони наркомани. Да всява респект към закона - като баща си. Или да преслед­ва нарушители. Като красавеца Ник Карели, най-добрия в „Улична престъпност“, който гледаше света с предизвика­телната си усмивка.

Точно такава щеше да стане и тя.

Погледна крехкия сух лист, който бе намерила в тунела на бившия обор. Едната от подхвърлените улики на Извърши­тел 823. И бельото, федералните бяха взели уликите, преди Купър да успее да довърши анализа на... как се казваше онзи апарат? Хроматограф ли? От какво ли са мокри дрехите?

Тези мисли обаче ѝ напомняха за Линкълн Райм, а точно за него сега не искаше да си спомня.

Започна да попълва разписките за останалите улики. Все­ки формуляр съдържаше няколко празни реда, в които тряб­ваше да се впишат всички длъжностни лица, през които е преминало съответното веществено доказателство от момен­та на намирането му до представянето му в съда. Сакс бе пренасяла няколко пъти улики, като куриер, но сега за пръв път името ѝ се вписваше на първо място в картончето: „А.. Сакс, НЙПД 5885".