Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0]

-      Сипи още едно, Лон.

Райм пиеше със сламка, Селито - направо от чашата. И двамата без разредител. Детективът отново седна на скърца­щия сгъваем стол и на Райм му заприлича на Питър Лор в „Казабланка“.

Тед Добинс си беше тръгнал. След като направи някол­ко остри психологически забележки за нарцисизма на някои федерални агенти, Джери Банкс също си отиде. Мел Купър продължаваше мъчително да разглобява и опакова апарату­рата си.

-      Хубаво питие, Линкълн - отбеляза Селито след по­редната глътка уиски. - По дяволите, аз не мога да си позво­ля да си го купя. Колко е отлежало?

-      Мисля, че това е на двадесет години.

Детективът впи очи в бутилката.

-      По дяволите, ако беше жена, вече щеше да става.

-      Кажи ми нещо, Лон. Защо Полинг избухна така?

-      Малкият Джими ли? - Селито се изсмя. - Чакат го главоболия. Използва връзките си, за да отстрани Перети от случая и да държи федералните настрана. Наистина го е загазил. Също и с това, че те привлече по случая. Имаше доста недоволни. Не срещу теб лично. Просто заради въвличането на цивилен в разследването.

-      Полинг ли е искал да ме привлече по случая? Мислех, че е началникът.

-      Да, но Полинг му пусна мухата. Обади му се веднага щом разбра, че има подхвърлени улики на местопрестъплението.

„Защо съм му притрябвал точно аз?“ - замисли се Райм. Беше странно. Не се бе срещал с Полинг през последните годи­ни - след случая с убиеца на полицаи, в който пострада. Капита­нът бе довършил разследването и беше заловил Дан Шефърд.

-      Май си изненадан - отбеляза Селито.

-      За това, че е искал да участвам ли? Да. Не сме първи дружки. Още от едно време.

-      Защо?

-      Пускал съм 14-43 за него.

Номерът, с който се означават жалбите в нюйоркската полиция.

-      Преди пет-шест години, когато бях още лейтенант. Разпитваше един заподозрян насред местопрестъплението. Замърси сцената. Това ме изкара от нерви. Докладвах го и случаят беше записан в професионалното му досие. Заедно със стрелбата по невъоръжен заподозрян.

-      Е, предполагам, че ти е простил, защото искаше да участваш на всяка цена.

-      Лон, би ли телефонирал вместо мен?

-      Разбира се.

-      Не - възрази Том и като издърпа телефона от ръцете на детектива. - Нека сам се обади.

-      Нямах достатъчно време да науча как работи устрой­ството за набиране - оплака се Райм.

-      Пропиля си времето. Има голяма разлика. На кого искаш да звъниш?

-      На Бъргър.

-      Няма да звъниш - каза Том. - Късно е.

-      Познавам часовника - отвърна хладно Райм. - Обади му се. Отседнал е в „Плаза“.

-      Не.

-      Казах ти да му се обадиш.

-      Ето ти инструкциите.

Том остави един лист хартия на далечния край на масата, но Райм успя да го прочете и там. Господ може да бе отнел много неща на Линкълн Райм, но го бе надарил с остро зрение. Започна да набира с джойстика до бузата му. Беше по-лесно, отколкото си мислеше, въпреки че се престори, че се мъчи, мърморейки недоволно. Том не му обърна внимание и излезе.