И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]

– Израснах като Шестица там и беше нетърпимо. А Осмиците? Тях направо би убиват ей така, за спорта.

Ококорих се недоумяващо насреща ù.

– На всеки няколко месеца откривахме по някой просяк мъртъв насред пътя. Не се знае кой го прави. Други Осмици може би... Или пък богатите Двойки и Тройки? Бунтовници? Важното е, че се случва. По всяка вероятност щяхте да намерите смъртта си там.

– Сега се хвани за ръката ми – прошепна Максън, а когато се обърнах, видях Картър облегнат на принца, вече покрил главата си с качулката.

– Добре. Абрил, Хуан Диего, стражите ще се върнат тук. Превържете се и ходете така, сякаш сте ранени. Доколкото знам, е решено веднага да ви качат на автобуса за Панама. Просто ходете с наведени глави. Никой няма да се вглежда във вас. Мислят ви за Осмици, а тях никой не ги поглежда.

– Благодаря ви, Ваше Височество – каза Хуан Диего. – Мислех, че повече никога няма да видим майка ни.

– Не, аз ви благодаря – отвърна Максън. – Съгласявайки се да напуснете двореца, спасявате живота им. Няма да забравя какво правите за тях.

Погледнах към Абрил за последно.

– Така. – Максън сложи качулката си. – Да вървим. – И той ни изведе в коридора, придържайки куцащия Картър.

– Няма ли да се усъмнят хората? – прошепнах аз.

– Не – отговори Максън, като въпреки това надничаше предпазливо зад всеки ъгъл. – На кухненските работници и чистачите не им е позволено да се появяват по горните етажи на двореца. Ако все пак се наложи, идват така, с роби и качулки. Всеки, който ни види, ще реши, че сме приключили с някое поръчение и се връщаме към стаите си.

Максън ни поведе надолу по дълго стълбище, което стигаше до тесен коридор с множество врати.

– Насам.

Вкара ни в малка стаичка. В единия ù ъгъл беше закътано легло с малко шкафче. Върху него имаше гарафа с мляко и хляб и стомахът ми изкъркори само при вида на храната. Подът беше застлан с тънък килим, а по стената до вратата бяха подредени лавици.

– Знам, че е скромно, но поне тук ще сте в безопасност. Съжалявам, че не мога да ви предложа нещо по-добро.

Картър поклати глава.

– Как може да ни се извинявате? Трябваше да сме загубили живота си още преди часове; но сме живи и заедно, и имаме дом. – Двамата с Максън се спогледаха. – Съзнавам, че реално извърших държавна измяна, но знайте, че не е от неуважение към вас.

– Знам.

– Хубаво. В такъв случай се надявам, че ще ми повярвате, като ви кажа, че в цялото кралство няма да имате по-предан поданик от мен. – Картър се сгърчи от болка и залитна към принца.

– Да те сложим в леглото. – Пъхнах се под другото му рамо и двамата с Максън го положихме да легне по корем. Тялото му зае по-голямата част от леглото и знаех, че тази вечер ще трябва да спя на килима.

– На сутринта ще изпратя медицинска сестра да ви прегледа – обеща Максън. – Можете да си починете няколко дни и е добре да не напускате стаята през това време. До три-четири дни ще ви впиша в официалния списък със служители и от кухнята ще ви дадат работа. Не знам каква точно, но се постарайте да я изпълнявате добре. Ще идвам да ви наглеждам колкото мога по-често. Засега никой няма да научава, че сте тук. Нито стражите, нито момичетата от Елита, нито дори семействата ви. Ще общувате само с малка група хора от дворцовия персонал, а шансовете те да ви разпознаят са малки. Въпреки това от сега нататък имената ви са Малъри и Карсън. Само така мога да ви защитя.