И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]

* * *

Коридорите ми се струваха толкова пусти. Бяхме останали само шест момичета и дворецът започваше да ми се вижда прекалено голям. Но и малък в същото време. Как успяваше да живее така кралица Амбърли? Сигурно се чувстваше безкрайно изолирана. На мен самата понякога ми идваше да крещя, само и само да чуя нещо.

До ушите ми долетя тихичък смях, а щом се обърнах, видях Америка и Максън в градината. Принцът беше хванал ръце зад гърба си, а тя вървеше назад, размахвайки ръце във въздуха, сякаш му разказваше някаква история. Натърти нещо, подчертавайки го с бурни жестове, и Максън се преви надве от смях с присвити очи. Като че ли беше стиснал ръце зад гърба си, защото, ако не се въздържаше по един или друг начин, щеше да я грабне в обятията си на мига. Явно съзнаваше, че подобен ход би бил твърде дързък и можеше да я уплаши. Възхищавах се на търпеливостта му и се радвах да видя, че е напът да направи възможно най-добрия избор за себе си.

Може би беше странно, че се радвах на загубата си, но просто не можех да се сдържа. Изглеждаха чудесно заедно. Той внасяше сдържаност в хаоса ù; тя – безгрижие в сериозността му.

Продължих да ги наблюдавам, спомняйки си, че неотдавна двете се бяхме разхождали на същото място и едва не бях изляла душата си пред нея. Но се бях удържала. Знаех, че колкото и да бях объркана, не биваше да продумвам.

– Прекрасен ден.

Подскочих от неочаквания поздрав, но когато мозъкът ми разпозна гласа му, последваха дузина други реакции. Изчервих се, сърцето ми запрепуска и се почувствах глупаво заради доволството, с което откликвах на появата му.

Едната страна на устните му се вирна в половинчата усмивка и аз направо се разтопих.

– Така е – отвърнах накрая. – Как си?

– Добре – отговори той. Но усмивката му посърна леко и веждите му се свъсиха.

– Какво има? – попитах тихо.

Той преглътна умислено. После, надниквайки зад рамо, за да се увери, че сме сами, се приведе към мен.

– Дали днес ще има възможност да поговорим насаме, без прислужничките ви? – прошепна той.

Сърцето ми затуптя смущаващо силно при мисълта да остана насаме с него.

– Да. Към един тръгват заедно за обяд.

– В такъв случай ще намина малко след един. – После си тръгна със същата леко печална усмивка. Може би трябваше да се замисля какво го мъчеше, да се притесня за него. Но щастието от това, че скоро щях да го видя отново, поглъщаше цялото ми съзнание.

Пак отправих поглед през прозореца, към Америка и Максън. Вече вървяха рамо до рамо и тя държеше цвете в ръцете си, люшкайки го небрежно напред-назад. Максън освободи колебливо едната си ръка и понечи да я сложи на кръста ù, но после размисли и я върна зад гърба си.