![И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/5/i-zazhiveli-shchastlivo-bg-calibre-2-8-0-download.jpg)
И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]
- Автор: Касс Кира
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542716631
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Другие
Электронная книга - «И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]». Краткое содержание книги:
Дълго време изгарях от желание да напиша точно този разказ. Обожавам Амбърли. Тъй като и аз съм майка, направо ù се възхищавам. Тя е очарователна, интелигентна, великодушна и красива. Макар животът да ù е поднесъл доста тъга, тя се стреми да бъде положително настроена. Тогава как вълшебна жена като нея е съумяла да се влюби в човек като Кларксън Шрийв?
Беше ми, меко казано, интересно да видя не само Амбърли, но и Кларксън като тийнейджъри. Запознавайки се с всичкото насилие и болката, с която той се е сблъскал през живота си, успях да илюстрирам това как времето и страхът могат да трансформират човек в нещо зло. Освен това беше удивително да наблюдавам как Амбърли се мъчи да открие доброто както в него, така и в майка му, независимо от осъдителното им поведение. Тя наистина вярва, че никой не е зъл по желание, както и че във всяка душа се крие по нещо добро и не спира да го издирва. Това ще обясни много от събитията, случили се по време на участието ù в Избора и ще ни помогне да разберем защо тя приема избора на сина си с такава готовност, въпреки че съпругът ù (както и цялата страна) вече са отписали Америка.
Едно от опасенията ми относно този разказ е фактът, че той може би представя Амбърли в неособено положителна светлина. Тревожа се, че примирението ù с думите и делата на Кларксън придава на образа ù известна доза наивност. Като че ли това е единственият ми шанс да изтъкна следното – целта на този разказ не е да служи като извинение за насилническите взаимоотношения между хората. Единствената ми надежда е да прозвучи откровено. Всички знаем, че Кларксън има своите недостатъци. Същото важи и за Амбърли. Затова ви предлагам да надникнете в живота на две несъвършени човешки същества.
– Кийра
Въздъхнах. Рано или късно щяха да осъзнаят какво се случва помежду им. А аз не знаех дали да се моля за това, или не. Още не бях готова да напусна двореца. Не точно сега.
* * *
Почти не докоснах обяда си. Стомахът ми се беше свил от напрежение. И макар да не се престаравах както за срещите си с Максън преди няколко седмици, усетих, че се оглеждам във всяка отразяваща повърхност по пътя си, за да се уверя, че изглеждам нормално.
Само че не изглеждах нормално. Очите на тази Марли бяха по-широко отворени, а кожата ù направо сияеше. Дори стойката ù беше различна. Цялата беше различна. Аз бях различна.
Мислех, че когато прислужничките ми си тръгнат, ще се поотпусна, но ме обзе още по-голямо напрежение. Какво имаше да ми казва? С мен ли беше свързано?
Бях оставила вратата отворена, което беше глупаво, защото впоследствие осъзнах, че ме е погледал как кръстосвам из стаята, преди да се прокашля дискретно.
– Страж Удуърк – казах аз, отново превръщайки се в писукаща птичка.
– Здравейте, госпожице Марли. Удобно ли е? – Той прекрачи прага с несигурни стъпки.
– Да. Прислужничките ми току-що излязоха и ще се върнат след около час. Заповядайте, седнете – поканих го аз, посочвайки масата.
– Не мисля, че е добра идея, госпожице. Струва ми се най-разумно да ви кажа каквото имам за казване и да си вървя.
– О! – Бях изпитвала надежда, макар и крехка, за тази среща, което беше достатъчно глупаво, а сега... Е, сега вече не знаех какво да очаквам.
Усетих колко му е неудобно и се порицах, задето аз бях допринесла за това негово чувство.
– Страж Удуърк – подхванах плахо, – можете да споделите всичко с мен. Не е нужно да се притеснявате така.
Той въздъхна.
– Ето, точно това ме мъчи.
– Извинявай, не разбирам.
Той поклати глава и подхвана отново.
– Не бива така. Няма за какво да ми се извиняваш. Всъщност дойдох тук, за да поема вината и да ти поискам прошка.
Свъсих вежди.
– Все още не разбирам.
Той прехапа долната си устна, вперил поглед в мен.
– Мисля, че ти дължа извинение. Откакто те срещнах, правя всичко възможно да те засека в коридора или да те заприказвам.
Опитах да прикрия усмивката си. Аз правех същото.
– Времето, прекарано с теб, е най-хубавото ми в двореца. Толкова обичам да те чувам как се смееш, да слушам как е минал денят ти или да обсъждам с теб някоя тема, в която обикновено и двамата сме непросветлени.
Ъгълчето на устните му подскочи в неговата си леко крива усмивка и аз се изкисках, замисляйки се за въпросните разговори. Винаги бяха твърде кратки или твърде тихи. С никой друг не ми харесваше да говоря колкото с него.
– И аз обичам моментите ни заедно – признах си.
Усмивката му посърна.
– Именно затова мисля, че трябва да им сложим край.
Блъсна ли ме някой в корема, или така ми се стори?
– Мисля, че пресичам границата. Исках да сме просто приятели, но колкото повече те виждам, толкова по-голяма нужда от потайност изпитвам. А щом това е така, значи, съм се сближил с теб твърде много.
Преглътнах сълзите си. Още от първия ден правех абсолютно същото нещо – повтарях си, че не е нищо сериозно, макар и да знаех, че е.
– Ти си негова – каза той, приковал поглед в пода. – Знам, че си фаворитката на народа. И нищо чудно. Кралското семейство несъмнено ще отчете този факт, преди принцът да вземе окончателното си решение. Ако продължавам да те пресрещам по коридорите, извършвам държавна измяна. Сигурен съм.
Той отново поклати глава, мъчейки се да разтълкува чувствата си.
– Прав си – прошепнах. – Дойдох тук заради него и се заклех във вярност; а ако помежду ни наистина възникват чувства, по-дълбоки от платоническите, то трябва да ги възпрем.
Стояхме един срещу друг, свели очи към пода. Беше ми трудно да дишам. Очевидно се бях надявала разговорът да поеме в обратната посока – но не го бях предполагала, докато не усетих разочарованието.
– Не би трябвало да го приемам толкова тежко – пророних.
– Не, не би трябвало – съгласи се той.