И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]

С Ан се засмяхме на нескопосаните ù движения.

– Знае ли въобще някой къде са кученцата? – попита Америка. – Защо са толкова далеч?

Закрихме устите си с ръце и прихнахме в толкова силен смях, че ни потекоха сълзи. Опасността беше отминала, бяхме се погрижили за Америка и в нейната глава се беше зародил спешен случай около някакви си кученца.

– Предлагам това да си остане между нас – каза Ан.

– Да, май е най-добре – въздъхнах аз. – Знаеш ли какво ù се е случило?

Ан се напрегна.

– Дори не мога да предположа какво са правили, но едно мога да ти кажа със сигурност: това беше огнестрелна рана.

– Огнестрелна? – възкликнах аз.

Ан кимна утвърдително.

– Ако беше само няколко сантиметра по-вляво, нямаше да я спасим.

Сведох поглед към Америка, която бодеше бузите си с пръсти, все едно искаше да провери какво е чувството.

– Слава богу, че е добре.

– Дори да не беше моята лейди, пак щях да искам нея за принцеса. Не знам какво щях да правя, ако я бяхме загубили. – Ан говореше не просто като слугиня, но и като поданица. Разбирах я отлично.

Кимнах с глава.

– Радвам се, че ти си била насреща тази вечер. Ще накарам момчетата да я върнат в стаята ù. – Приклекнах до Америка. – Ей, аз ще тръгвам. А ти гледай да не се повредиш отново, става ли?

Тя кимна мудно.

– Да, г’спожо.

Определено нямаше да си спомня нищо от случилото се.

Стражът, който беше дошъл да ме извика, стоеше на пост в дъното на коридора. Другият седеше на пода пред вратата и кършеше нервно ръце, докато Максън сновеше напред-назад.

– Е? – попита принцът.

– По-добре е. Ан се погрижи за всичко и Америка е... Е, пийна доста бренди, затова не е съвсем на себе си. – Текстът на коледната ù песничка прелетя през главата ми и аз се изхихиках. – Вече можете да влезете.

Стражът скочи на крака мигновено, а Максън влетя в стаята. Искаше ми се да ги спра, да ги разпитам, но моментът навярно не беше подходящ.

Тръгнах уморено към стаята ни, грохвайки след бурния прилив на адреналин отпреди малко. Като наближих, видях Картър да седи в коридора пред вратата ни.

– О! Не беше нужно да ме чакаш – казах тихо, за да не събудя някого.

– Сложих я на нашето легло – обясни той, – затова реших да те изчакам тук.

– Кого си сложил на леглото ни?

– Момичето от кухнята. Онова, което беше със стража.

– О, да. – Седнах до него. – Какво е имала да ми казва?

– Май ти ще я обучаваш. Казва се Пейдж и ако съдим по разказа ù, тази вечер е била страшно интересна.

– Какво имаш предвид?

Той понижи глас още повече.

– Била е проститутка. Каза, че Америка я намерила и я довела тук. Тоест принцът и Америка са напускали двореца тази вечер. Имаш ли представа защо?

Поклатих глава.

– Знам единствено, че току-що помогнах на Ан да зашие огнестрелна рана в ръката на Америка.

Смаяното изражение на Картър се припокриваше с моето състояние.