И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]

– Направи всичко по силите си – чух как някой изрича думите откъм стаята. Гласът ми беше познат.

Прекрачих прага и огледах сцената пред себе си. Америка лежеше на едно легло и от ръката ù шуртеше кръв, докато прислужницата ù преглеждаше раната пред тревожните погледи на принца и двамата стражи.

Без да откъсва очи от работата си, Ан раздаваше заповеди на стражите.

– Някой да ми донесе вряла вода. В аптечката би трябвало да има антисептичен разтвор, но ще ми трябва и вода.

– Аз ще донеса – предложих.

Америка обърна лице и срещна погледа ми.

– Марли. – Разплака се и личеше, че започва да губи битката с агонията си.

– Ей сега се връщам, Америка. Дръж се! – Втурнах се към кухнята и грабнах няколко кърпи от бюфета. Слава богу, водата в чайника вече кипеше, затова направо я прелях в една кана. – Кими, долей чайника! – Провикнах се в движение и хукнах твърде бързо, за да чуя отговора ù.

Спрях при шкафа с алкохола. Най-качественият стоеше при краля, но и ние използвахме бренди за някои рецепти. Бях се научила да готвя свински котлет с бренди, пилешко със сос от бренди и бита сметана с аромат на бренди за украса на десерти. Грабнах една бутилка с надеждата, че ще е от полза.

Имах личен опит с болката.

Като се върнах в стаята, Ан вдяваше конец в игла, а Америка се мъчеше да овладее дишането си. Оставих водата и кърпите зад Ан и отидох до леглото с бутилката.

– За болката – обясних на Америка, вдигайки главата ù, за да отпие. Тя опита да преглътне, но изкашля повече, отколкото изпи. – Пробвай пак.

Седнах до нея, като внимавах да не докосвам ранената ù ръка, и отново доближих шишето до устните ù. Този път се справи по-добре. След като преглътна, вдигна поглед към мен.

– Толкова се радвам да те видя.

Сърцето ми се късаше да я гледам толкова уплашена, въпреки че вече беше в безопасност. Нямах представа какво е преживяла, но щях да направя всичко по силите си, за да ù помогна.

– Винаги можеш да разчиташ на мен, Америка. Знаеш го. – Усмихнах ù се и отместих кичур коса от челото ù. – В какво си се забъркала?

Видях, че се замисли дали да ми каже.

– Идеята ни се струваше разумна – беше мъглявият ù отговор.

Килнах глава настрани.

– Америка, не знам някога да си имала разумна идея – казах, опитвайки да сдържа смеха си. – Намеренията ти са похвални, но идеите – винаги злополучни.

Тя сви устни, сякаш за да ми покаже, че знае какво имам предвид.

– Чува ли се много през тези стени? – попита стражите Ан. Явно стаята беше тяхна.

– Не особено – отвърна единият. – Звукът не се разнася кой знае колко добре толкова надълбоко под земята.

Ан кимна.

– Чудесно. Така, всички да излязат в коридора. Госпожице Марли – обърна се тя към мен. От толкова време никой, освен Картър, не беше използвал истинското ми име, че ми идеше да се разплача. Не бях осъзнавала колко е важно за мен. – Ще ми е нужно място за работа, но вие можете да останете.