И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]

Молитвите ми останаха нечути.

Знаех, че добрината на Максън не би му позволила да допусне такова нещо. Щом беше опитал да ми спести цялото наказание, значи, не той беше задължил мама и татко да станат свидетели на такова зверство. Не исках да изпълвам сърцето си с гняв, но знаех, че кралят е отговорен за това, и въгленът на омразата пламна в мен.

Изведнъж някой отскубна сакото на Максън от раменете ми и се озовах на колене пред масивен дървен блок. Свалиха металните ми окови и закопчаха китките ми с кожени каиши.

– Това е престъпление, наказуемо със смърт! – провикна се някой. – Но милостивият ни принц Максън ще пощади живота на двамата изменници. Да живее принц Максън!

Каишите на ръцете ми ме накараха да осъзная, че всичко това се случваше наистина. В тялото ми забушува страх и заплаках. Сведох поглед към гладките си ръце; искаше ми се да ги запомня такива, искаше ми се да можех да изтрия сълзите си с тях. После обърнах очи към Картър.

Въпреки че съоръжението, за което беше закопчан с каиши, стоеше помежду ни, той беше протегнал врат, за да ме вижда. Съсредоточих се върху него. Не бях сама. Двамата бяхме заедно. Болката щеше да е временна, но след края ù Картър щеше да е мой завинаги. Моя любов завинаги.

Макар и да треперех от страх, ме обземаше и странна гордост. Не че някога щях да се хваля, задето бях претърпяла такова наказание от любов, но знаех, че някои хора никога нямаше да разберат какво е да имаш толкова обичан човек до себе си. Аз знаех какво е. Имах свой спътник в живота. И бях готова на всичко за него.

– Обичам те, Марли. Ще го преодолеем заедно – обеща ми Картър, надвиквайки глъчката. – Всичко ще е наред, обещавам ти.

Гърлото ми беше сухо. Не можех да му отговоря. Кимнах, за да разбере, че съм го чула, но се разочаровах от неспособността си да му кажа, че и аз го обичам.

– Марли Теймс и Картър Удуърк! – Обърнах се, чувайки имената ни. – За наказание ви се отнема кастовата принадлежност. Вече сте от утайката на населението. И двамата сте Осмици!

Хората викнаха одобрително, наслаждавайки се на унижението ни.

– И за да си платите за срама и болката, които причинихте на Негово Височество, публично ще понесете по петнайсет удара със сопа. Нека белезите ви напомнят за множеството ви грехове!

Говорителят отстъпи встрани и вдигна ръце към публиката, предизвиквайки поредната вълна от радостни възгласи. Пред очите ми маскираните мъже, които бяха завързали двама ни с Картър, бръкнаха в една висока кофа и извадиха дълги, мокри пръчки. Времето за речи беше свършило и представлението щеше да започне всеки момент.

От всички мисли, които можеха да минат през главата ми в този миг, си спомних точно за един час по история в училище отпреди няколко години, когато преподавателят ни беше разказал, че някога мъжът имал право да бие съпругата си, но само с пръчка, не по-дебела от палеца му.

Тези пред нас щяха да са недопустими.

Мъжете заразмахваха пръчките, подгрявайки, а аз извърнах очи. Картър си пое няколко дълбоки глътки въздух, после преглътна веднъж и пак се обърна към мен. Сърцето ми отново се изпълни с любов. Наказанието щеше да е много по-сурово за него – не беше изключено да не може да ходи след това, – но той се тревожеше за мен.