Падение и подем

– Отиваме в Мурин – казах. – Всичко останало ще решаваме на място. Не принуждавам никого да идва. Зоя, Надя, може ли да ни откарате дотам? – Доскоро и двете бяха оклюмали, но се надявах все още да имат резервни запаси от сила, които да вкарат в действие.

– Аз ще мога – отвърна Зоя.

Надя решително вирна брадичка.

– Ще се опитам да издържа.

– Но пак има риск да ни забележат – казах. – Имаме нужда от Вълнотворец.

Давид, който превързваше обгорените си от барута ръце, вдигна глава.

– А защо не опиташ да отклониш потока светлина?

Намръщих се.

– Как така да го отклоня?

– Единствената причина някой да вижда този кораб е отразената в него светлина. Просто премахни отражението.

– Не съм убедена, че схващам.

– Не си признавай – обади се Женя.

– Представи си движението на течаща вода около заоблен камък – обясни Давид. – Просто изкриви потока светлина, така че да не пада върху кораба. Тогава няма да ни виждат.

– И ще станем невидими? – попита недоверчиво Женя.

– Теоретично да.

Тя изхлузи ботуша си и го запрати върху палубата.

– Пробвай се.

Измерих ботуша със скептичен поглед. Нямах представа откъде да започна. Това беше съвсем различен начин да използвам силата си.

– Значи просто... да изкривя светлината?

– Сигурно ще е от полза да ти напомня, че няма нужда да мислиш за показателя на пречупване[7]. Само трябва да пренасочиш и синхронизираш едновременно двата компонента на светлината. Искам да кажа, че не може просто да започнеш с привличането, това би било неле...

Вдигнах ръка.

– Нека се върнем към течащата около гладък камък вода.

После се съсредоточих. Не призовах светлината, нито я насочих като при удара Сеч. Вместо това се опитах да я оттласна.

Токът на ботуша изведнъж доби размазани очертания, а въздухът около него сякаш затрептя.

Опитах се да мисля за светлината като за вода, като за вятър, който роши косъмчетата на лисичата кожа и ту ги разделя, ту ги събира. Сякаш ботушът никога не го е имало. Събрах пръсти. Ботушът просветна и изчезна.

Женя нададе победоносен вик. Изпищях и разперих ръце. Ботушът отново се появи. Свих пръсти и той пак изчезна.

– Давид, казвала ли съм ти, че си гений?

– Да.

– Е, пак ти го казвам.

Тъй като корабът беше доста по-масивен и освен това се движеше, за мен щеше да е още по-голямо предизвикателство да изкривя светлината около него. Добре че трябваше да се грижа само за тази, която се отразяваше в дъното му, и след няколко опита вече без проблем поддържах светлинния поток стабилен.

Ако в този момент насред полето под нас имаше хора, вирнали глава към облаците, те сигурно щяха да видят някакво размазано петно, светлинни отблясъци, но не и летящ кораб, който плува по следобедното небе. Поне аз се надявах на това. Спомних си как Тъмнейший веднъж ме преведе през яркоосветената от полилеите и пълна с народ бална зала, използвайки силата си, за да ни направи почти невидими. Значи това бе още един трик, който беше усъвършенствал много преди мен.