Падение и подем

– Това е някакъв абсурд – недоволстваше тя, но усещах как мускулите ù треперят под пръстите ми.

– Искаш ли да те пусна?

– Направиш ли го, ще те окъпя в слюнка от юрда.

Гледах все да се намирам на работа. На кораба беше твърде тихо и усещах как кошмарите само чакат да ме връхлетят.

Миша не беше се помръднал от мястото си и продължаваше да седи свит на кълбо край парапета. Стискаше дървения меч, който Мал му беше изнамерил отнякъде. Гърлото ми се сви, като си дадох сметка, че го е взел със себе си на терасата, когато трябваше да преведе Багра през редиците на ничевие. Измъкнах парче сухар от торбата с провизии и му го занесох.

– Гладен ли си? – попитах.

Той поклати глава.

– Ще се опиташ ли все пак да хапнеш нещо?

Още едно поклащане на глава.

Приседнах край него, чудейки се какво да му кажа. Сетих се как седях и до Сергей в котелното, търсейки думи, с които да го утеша и да се покая. Дали и тогава се е преструвал и ме е манипулирал? Според мен страхът му изглеждаше съвсем истински.

Миша не просто ми напомняше за Сергей. Той олицетворяваше всички онези деца, чиито родители са на война. Той беше всяко момче и момиче в Керамзин. Той беше Багра, просеща вниманието на баща си. Той беше Тъмнейший, който се учи да понася самотата до полите на майка си. Това правеше Равка – създаваше сираци. Причиняваше нещастия. „Без земя, без собствен живот, само една униформа и пушка.“ Николай вярваше, че може да има нещо по-добро от това.

Поех си въздух пресекливо. Трябваше някак да изключа съзнанието си. Замислех ли се за Николай, щях да рухна. Или за Багра. Или пък за разкъсаното на парчета тяло на Сергей. За Стиг, изоставен някъде далеч. Дори за Тъмнейший, за неговото изражение, когато майка му изчезна под плътния слой облаци. Как бе възможно да бъде едновременно толкова жесток и все пак човек?

Нощта вече преваляше, когато спящата Равка изникна под нас. Броях звездите. Наглеждах Адрик. Дремех. Обикалях екипажа, предлагайки ту глътка вода, ту шепа сушен цвят от юрда. Щом някой попиташе за Николай или Багра, гледах възможно най-сбито да му предам случилото се по време на битката.

Исках да изключа съзнанието си, опитвах се да го превърна в пусто поле, покрито с девствен сняг, по който няма още никакви следи. По някое време около изгрев се върнах обратно на мястото си при парапета и отново започнах да отклонявам потока светлина, за да скрия кораба.

Тогава Адрик промърмори нещо в съня си.

Надя рязко извърна глава. „Водния бик“ се разтресе.

– Съсредоточи се! – сопна се Зоя.

Но въпреки това се усмихваше. Като всички нас, готови да се вкопчим и в най-тънката сламчица надежда.

ЛЕТЯХМЕ ПРЕЗ ЦЕЛИЯ следващ ден и през по-голямата част от нощта. Чак на зазоряване втория ден най-накрая зърнахме Сикурзой. Към обяд видяхме и дълбокия нащърбен кратер на изоставения меден рудник, където Николай ни посъветва да скрием „Водния бик“; на дъното му проблясваше наситенотюркоазена водна повърхност.