Падение и подем

– Толя! – извиках, опитвайки да овладея паниката в гласа си.

Надя се извърна с ужасени очи и „Водния бик“ пропадна надолу.

– Поддържай стабилен курс, Надя! – нареди Тамар, опитвайки да надвика воя на вятъра. – Толя, върви да помогнеш!

Харшо тутакси застана зад Толя. Между лакътя и китката на едната му ръка зееше дълбока рана, но той сграбчи въжетата.

– Готови!

Зърнах Онкет, която се беше свила в пазвите на палтото му.

Челото на Толя се набразди угрижено. Сякаш прочетох мислите му: Стиг трябваше да е с нас сега. Харшо не беше обучен да борави с корабните въжета.

– Гледай корабът да е стабилен – предупреди той Харшо. После хвърли поглед към отсрещния борд, където Мал стоеше вкопчен здраво за въжетата с изопнати жили, докато снегът и вятърът го брулеха.

– Сега! – извика Мал. И той обилно кървеше от раната в хълбока.

Направиха смяната. „Водния бик“ се килна, но малко след това отново възвърна равновесието си и Харшо изпъшка облекчено.

– Държа го – процеди през стиснати зъби той. Не прозвуча никак убедително.

Толя се спусна към Адрик и се залови за работа. Надя се давеше от ридания, но все пак поддържаше равномерно въздушния поток.

– Можеш ли да спасиш ръката? – попитах тихо.

Толя поклати глава. Той беше Сърцеразбивач, воин и убиец, не Лечител.

– Не върви просто да зашия кожата – каза, – защото вътрешният кръвоизлив ще продължи. Трябва да затворя артериите. Може ли да го постоплиш?

Обгърнах Адрик в пашкул от светлина и треперенето му лека-полека взе да утихва.

Продължавахме да се носим напред с издути от силата на Гриша платна. Тамар стоеше приведена над руля, а полите на палтото ù плющяха на вятъра. Усетих точно в кой момент напуснахме планината, защото „Водния бик“ спря да се клатушка. Студеният въздух взе да хапе бузите ми, щом увеличихме скоростта, но аз продължавах да държа Адрик в пашкул от слънчева светлина.

Времето сякаш забави своя ход. Виждах, че Надя и Зоя са на предела на силите си, макар нито една от тях да не го признаваше. Мал и Харшо също не се сработваха добре.

– Трябва да кацнем – казах.

– Къде сме? – попита Харшо. Гребенът червена коса сега беше прилепнал за скалпа му, натежал от мокрия сняг. Доскоро го смятах за непредвидим, даже за малко опасен, а ето го сега – кървящ, изтощен, но въпреки това вече часове наред работеше на въжетата, без да се оплаква.

Тамар направи справка с картите си.

– Тъкмо минаваме покрай Вечните ледове. Ако продължим на юг, скоро ще сме над по-гъсто населени райони.

– Ще трябва да потърсим някакви гори за укритие – изпъхтя Надя.

– Прекалено близо сме до Чернаст – отвърна Мал.

Харшо хвана още по-здраво въжетата.

– Има ли значение? Ако летим през деня, така или иначе, ще ни забележат.

– Не може ли да се издигнем по-нависоко? – обади се Женя.