Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
— Какво стърчите тук и зяпате бе! Махайте се, махайте се, хайде, по-бързо!
След час Мерзука беше в стаята на Руслана. Двете се прегърнаха. Татарското момиче се сви на пода до края на леглото — Руслана вече не спеше на дюшек — и заспа. А на следващата сутрин Сетарет калфа се появи с цял куп шивачки. Девойката прекара деня между рояк жени, които ѝ вземаха мерки откъде ли не, за да ѝ ушият нови рокли. На здрачаване върху леглото на Руслана вече имаше три рокли, коя от коя по-красиви.
По едно време като че ли мерна Джафер, помощника на Сюмбюл ага. Когато погледна отново, момчето беше изчезнало. Дали пък не я шпионираше? Тогава си спомни, че Джафер се беше разплакал, докато тайно слушаше песента, която тя запя през първата вечер в отделението на новодошлите. Когато песента секна по средата заради риданията ѝ, той беше прошепнал:
— Не плачи, Александра. Аз ще те пазя.
Руслана реши да спечели Джафер на своя страна и направи първата стъпка в тази посока, като го награди с лъчезарна усмивка, когато го видя.
XIX
През онзи ден се случиха невероятни неща. Сюмбюл ага заведе Руслана, нагиздена и пременена с нова рокля, на горния етаж. Общият салон беше пълен с жени, които си приказваха, полегнали върху дебелите миндери около мангалите. До някои от тях имаше големи шишета. Жените пъхаха между устните си края на маркуч, който беше свързан с шишето, и издишаха пушек. Руслана за първи път виждаше такова нещо. Точно когато се канеше да седне в един ъгъл, в помещението настана суетня. Тази трескава суматоха неотменно преобръщаше сърцето ѝ. Докато няколко робини разбутваха скупчилите се момичета с думите: „Сторете път, отместете се“, в дъното на салона сред свита от красавици се появи жена, която многократно ги превъзхождаше по хубост.
Беше приказно красива. Висока и слаба. Гарвановочерните ѝ коси се спускаха до кръста. Гъсти и дълги мигли обрамчваха загадъчните ѝ очи с форма на гроздови зърна. Скулите придаваха на иначе кръглото ѝ лице невероятно обаяние. Устните ѝ бяха тънки, но оформени. По лицето ѝ нямаше и най-малка следа от мазила, ако не се смяташе тънкият слой руж. Това беше естествена, чиста красота. Красота, която беше самоуверена и осъзнаваше властта си. Красота, която беше зряла и горда. Хубавицата вървеше с решителни крачки, с вперен нагоре поглед, сякаш на тавана имаше нещо, което се опитваше да види.
Всички момичета ѝ се кланяха, докато минаваше. Жената дори не обръщаше глава да ги погледне.
Руслана така се беше отнесла, че дори и след сръчкването на Сетарет калфа се забави с поклона. Когато осъзна грешката си, беше твърде късно. Точно когато минаваше покрай Руслана, една от спътниците на жената ѝ пошушна нещо на ухо и тя обърна глава за миг, отправяйки поглед в посока на момичето, не, по-точно казано, погледна право в него.
Руслана първоначално не беше сигурна, но усещането не я лъжеше.
Беше кратък поглед, но жената запамети всичко, което видя. Беше напрегнат поглед. В него имаше любопитство, яд, ревност и какво ли още не.
След мимолетния взор жената и свитата ѝ се отправиха към другия край на салона така, както бяха дошли — като с войнишка стъпка. За момент стройната хубавица отново вирна глава и се подвоуми, сякаш се канеше да спре. Заради това ѝ колебание момичето, което я следваше, едва не я блъсна. Накрая красавицата все пак продължи с поглед, забит в тавана, и излезе.
Руслана почувства облекчение, сякаш някаква тежест се вдигна от отделението на наложниците. Докато всички се връщаха към предишните си занимания, тя попита Сюмбюл ага, който все още ситнеше, превит в поклон:
— Коя беше тази?
Огромният мъж подскочи като ужилен. Мигом сложи пръст пред устните си и със страхопочитание поясни:
— Шшшт! Това е любимката на нашия господар. Майката на принц Мустафа хан.
Значи това била Махидевран хасеки! Жената, от чиито ръце щеше да изтръгне Сюлейман, както се бе зарекла пред себе си.
Отново потъна в мрачни мисли, поддавайки се на думите, които се блъскаха в съзнанието ѝ: „Никак няма да ми е лесно“.