Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
Руслана сама знаеше, че това не е истина, но по някаква си нейна причина се срамуваше да признае, че Сюлейман ѝ харесва. Колко внушителен беше само! Тъмна брада, която покриваше лицето му, сключени черни вежди току под тюрбана, обточен с едри перли и огнени рубини, които пламваха, щом ги огрееше слънцето, с брилянти, които проблясваха като светкавици и внушаваха страхопочитание у всекиго, който застанеше насреща му.
Руслана си помисли, че цветът на очите му е някак странен, напомнящ опушен лешник или по-скоро въглен. И от срещата ѝ с Фредерик до този момент сърцето ѝ за първи път беше жегнато точно от тези въглени. Гърбавият нос на Сюлейман се спускаше като клюн над решително стиснатите му устни, които се проточваха като две линии. Всичко това придаваше на външния му вид страховита мощ.
Досега не беше виждала одежди, които така добре да прилягат на някого. По яката на везания кафтан, та чак до полите му, се спускаше бяла самурена кожа на черни петна. Под кафтана носеше филцов елек, а около кръста си беше препасал червен копринен пояс. В него беше втъкната кама, чиято инкрустирана с редки диаманти обла дръжка приковаваше погледа. Докато тъпаните на еничарския оркестър бумтяха, Сюлейман се извръщаше ту наляво, ту надясно и с гордо изражение наблюдаваше приветстващата го дворцова свита.
Руслана си помисли, че от него лъха безмерно самочувствие, и изведнъж я обзе паника. Нима можеше да има нещо общо между един толкова красив и могъщ владетел и някакво си селско девойче, което дори не говореше гладко езика му? Тази мисъл забушува като огън в главата ѝ. А един вътрешен глас додаваше: „На всичкото отгоре си московчанка“. А и както казваше една наложница, която винаги я обиждаше мимоходом, сбърчила нос, беше „гяурка“. Веднага беше научила, че турците наричаха „гяури“ всички, които не бяха мюсюлмани.
Момичето опита да обори вътрешния си глас:
— Но аз съм красива!
— Ха, и какво като си красива. Красавици да искаш около него. А и ти не си видяла истинска красавица.
— Но аз съм умна!
Вътрешният ѝ глас се изкиска от някакво затънтено ъгълче в главата ѝ.
— За какво му е твоят ум на един мъж, пред когото трепери целият свят?
Руслана можеше да продължи безмълвния си спор, но пред каменния постамент, върху който султан Сюлейман се беше възправил като статуя, доведоха светлосив кон с бяла грива, внушителен и горд като ездача си. Навалицата, която изпълваше двора, запляска и завика в хор:
— Да живее Сюлейман! Аллах да благослови владетеля ни с дълъг живот! Нека бъде честит!
При вида на светлосивия жребец Руслана се разчувства. Сети се за коня на Тачам Ноян, с чиято помощ преброди планини и реки и който я избави от ръцете на разбойниците и търговците на роби. Къде ли беше Умут сега? Дали отново вдишваше на свобода въздуха на планината Урал заедно с Тачам Ноян? Пак ли пиеше от студените води на Днепър и Волга? Препускаше ли на воля из благоуханните поля на украинските долини и по полските хълмове? За първи път съжали, че го прекръсти Умут. Всъщност Ураган повече му прилягаше. Придаваше още сила и величие на животното. Жалко, че татко Ноян склони! Докато гледаше как султан Сюлейман с изключително достолепие възсядаше коня, пред очите ѝ препускаше Ураган, развял бялата си грива.
Сетарет калфа, която в този момент влезе в стаята, също се намести до зарешетения прозорец. Огледа младия падишах и каза:
— Браво, браво. Бог да го пази от зли очи, пу-пу-пу!
— Накъде се е запътил падишахът ни, сестро? На война ли?
— Ах, ти, красиво глупаче. Каква ти война? Владетелят току-що се завърна като победител от Белград.
Тя забеляза, че момичето се успокои, щом разбра, че падишахът не отива на война, подсмихна се и попита:
— Не знаеш ли кой ден сме днес?
Вярно. Кой ден беше? Руслана не броеше дните, седмиците и месеците.
— Кой ден сме?
— Петък, красавице, петък.
— И какво от това?
— В петък всички мъже отиват на обедна молитва в джамията. И нашият владетел сега се е запътил натам.
След като султан Сюлейман майсторски възседна жребеца и се намести отгоре му, няколко коняри дотичаха и разстлаха полите на самурения му кафтан върху гърба на животното. Друг слуга помогна на султана да нагласи краката си в стремената. Конят сякаш усещаше, че ездачът му е важна особа. Беше вдигнал глава и наострил уши и макар че конярите стискаха здраво юздите му, едва го удържаха на едно място, а краката му с изящно оформени глезени не спираха да чаткат по каменната настилка.