![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
Внезапно моряците направиха нещо съвсем непредвидено, нещо, което не им бе наредено. Нямаше го нито в книгите, нито в сметките. Някой сякаш им подаде команда и те подхванаха една моряшка песен н един глас, съвсем спонтанно:
Моретата са ни домът, вълните – нашите другари.
Надбягваме се с вятъра, опиваме се с урагани.
Не знаем що е страх, връхлитаме върху врага.
Дано помолиш се за нас, сестрице Михримах.
Хъзър Реис обърна глава към морската шир, за да скрие сълзите си от своите юнаци. Плувнаха в сълзи и очите на тези морски лъвове, които рамо до рамо бяха водили толкова битки и бяха видели толкова много смърт и ужаси. Сърцата им се бяха разнежили дотам, че моментално промениха думите от стиха Дано помолиш се за нас, сестрице майко с името на Михримах.
Дълго време след този ден песента щеше да се пее по цели нощи в този си вид. Трепетната въздишка, спотаеното проплакване след него щяха да сграбчват изпълнените им с копнеж сърца. И щом всички те, момчета затвореха очи, щяха да си представят красивата дъщеря на султан Сюлейман. Прелестното й лице, златните й коси, сините й като морето очи. И загадъчната й усмивка.
Михримах не сметна за нужно да се крие. Притисна гърди с ръка и даде воля на сълзите си. Погледна към моряците със загадъчна усмивка и бликнали сълзи.
Точно в този момент погледът й попадна на две впити в нея черни очи. Загледа се – беше един от моряците, който сякаш искаше да погълне, c черна коса, черни вежди, черни очи. Тя потръпна, без да знае защо, Изпъкналите скули придаваха на лицето му суров вид. Или това изражение се получаваше от тънките като стрела вежди? Правилен, издължен нос. Увисналите под краищата на устните мустаци се сливаха с брадата, която покриваше бузите и челюстите. Както при останалите моряци, и под неговия разгърден син елек се подаваше голо тяло. Боже Господи! Очите му пламтяха като огън.
Михримах направи усилие да избегне погледа му, но не успя. Опита се да потуши сърцебиенето – не можа. Вместо това усети, че бузите й пламтят в жар.
Сърцето й пърхаше като сърчицата на уплашените гълъби, които момчетата от дворцовата стража хващаха и ги оставяха в дланите й. „Какво става с теб, Михримах? – се попита сама. – Пред теб стоят стотина моряци. Този е един от тях. Откъде се взе сега това сърцебиене? Всички са се загледали в теб. Защо видя само неговите очи? Я се вземи в ръце!"
Стори й се, че се гледат така от часове, че времето е спряло. Наоколо се случваха много неща, но като че ли със забавени движения, без звук. Тя не виждаше нищо друго, освен двете огнени очи, които я гледаха изпод черните, извити, дълги мигли.
„Божичко! – каза си наум. – Ще разберат, че се гледаме! Ще стана за срам!“
Най-сетне успя да обърне глава на другата страна. Но онези изгарящи очи още бяха впити върху нея. Усещаше ги.
– Боже Всемилостиви!
Мощен глас й се притече на помощ, тя така и не разбра откъде дойде. Hа палубата моментално се разтичаха, строят и редиците се разпаднаха.
Михримах не посмя да се огледа. Достраша я да не би да срещне онези очи.
– Принцесо! Принцесо!
Стресна се. Кой знае за кой пореден път я викаше гувернантката. Погледна косо към нея. Есма й правеше знаци с глава, че трябва да види какво става. Обърна се плахо.
– Нямаше го! Изчезнал беше!
Сега вместо неговите друг чифт очи се бяха вторачили в нея.
Друго чувство обзе сега Михримах, трескаво се попита: „Дали капитан Баба е разбрал, че се гледам с един от моряците? Може би и гувернантката ми го е забелязала. Всички го разбраха!“
По лицето й отново плъпна огън. Реши при първа възможност да попита за това Есма.
Започна да наблюдава моряците, все едно нищо не се е случило. Великолепният хор, който преди малко изпя песента в нейна чест, сега препускаше в невероятна гоненица. Някои се катереха от въжените стълби по мачтите, други тичаха към носа на кораба, трети – към кърмата.
– Аллах! – извика някой отдолу.
Последва го ужасен залп. Както си седеше на място, огромният кораб се разлюля на две страни. Докато се опитваше да разбере какво става, Михримах видя и бездруго бледото лице на Есма да побелява като вар.