Медуза: Мръвка за тигъра
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #4
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Медуза: Мръвка за тигъра». Краткое содержание книги:
— Случило ли се е нещо?
Не отговорих веднага, първо си припомних чия роля играя. Още с никого не бях говорил в това превъплъщение и тепърва трябваше да се преструвам на жена.
— Да, господине. Нося забравени документи за една затворничка, която трябва да бъде изпратена в Център, но не я виждам тук.
Гласът ми звучеше доста нелепо, ала все пак приличаше на женски; на Медуза и това стигаше.
Мъжът сви вежди.
— Позволете да погледна.
Бях готов за проявата на любопитство. Носех разпечатки от досието на Чин. Не биха подлъгали копой, но дано бюрократът не се задълбочава особено…
Зачете се, после се усмихна и ми върна хартийките.
— Лесно е да разсея недоумението ви. Затворничката е изпратена на осемнадесети, тоест вчера.
Сякаш ме порази мълния и за миг загубих самообладание. Бях спал не няколко часа, а повече от денонощие върху купола на Сивата падина!
Видът ми трябва да е бил също толкова смачкан, както самочувствието, защото човекът от правителството подхвърли:
— Служебни неприятности ли ще имате?
Кимнах и се постарах да скалъпя убедително обяснение.
— Да, господине. Съвсем отскоро съм тук и макар че само трябваше да предам документите, когато се върна и обясня за сбърканата дата, няма да сдъвчат сержанта, а мен. В управлението дисциплинарните мерки са много строги…
Той закима със съчувствие, изглеждаше искрен.
— Ясно. Дайте ми картата си.
— Моля?
— Казах да ми дадете картата си. Ще видя какво мога да направя за вас.
Нямах никакъв избор. Поглеждах с ъгълчето на окото към изхода. Вярно, бях извън града, трябваше просто да изскоча и да си плюя на петите. За жалост обаче се намирах в една от най-непристъпните сгради на Медуза точно защото бе извън защитата на силовите полета. Тук патрулираше жива охрана с мощни лазерни пушки. Ако се втурнех към вратата, сигналът за тревога щеше да прозвучи мигновено. Останех ли, вероятно губех всякакви шансове за измъкване от капана. Реших да изчакам събитията и да прахосам наведнъж силите си в последен напън едва когато загубя надежда.
Мъжът се върна в чакалнята само след две-три минути. Подаде ми усмихнат картата.
— Мисля, че ще си изпълните задачата, полицай. Ще уредя нещата с началника ви, защото и без това сте на смяна утре от осем часа сутринта. — Намигна ми. — Никой друг няма да научи, нали?
Престорих се на тъп(а).
— Нима ще отнесете документите в Център?
— О, не, за съжаление не мога. Няма да пътувам до там. В совалката обаче има предостатъчно място. Регистрирах ви като моя гостенка, ще се върнете със сутрешния полет. Все пак пренощуването ще ви струва немалко, защото в Център всичко е скъпичко. Но поне ще си свършите работата, без да ви сполетят никакви неприятности.
Преливах от невинно изумление.
— Искате да тръгна с вас?
— Да — кимна чиновникът. — И по-добре да побързаме, защото вече е време да се качваме в совалката. Е, решихте ли?
Стиснах зъби. Там, навън, беше примамливата свобода. Совалката щеше да ме отнесе към нова огромна опасност, но пък едва ли в момента можех да направя нещо за Чин. Реших да довърша представлението, а и не вярвах, че биха ме оставили да избягам.
— Добре, господине. Много ви благодаря.
Разбира се, не ми беше трудно да проумея какво е станало. Никой — абсолютно никой! — на този свят не може да разчита толкова дълго само на късмета си. И ако всичко върви като по вода, значи някой просто се готви да те подхлъзне. Не знам чий труп бяха открили прекалено рано, но сигурно добре са се позабавлявали, докато са наблюдавали как се напъвам безплодно, закъснял с цял ден.
Удобният салон на совалката също беше какъвто го бях запомнил, но този път пътувах само с двамата важни чиновници. Излетяхме плавно, почти не усетихме ускорението в креслата от пластопяна. Порадвах се на вече позабравеното усещане за безтегловност.
— Кацаме в Дюнкол след пет минути — съобщи глас с много отчетливо произношение. — Останете в креслата си и не разкопчавайте предпазните ремъци.
Малко се учудих, защото предполагах, че сме отлетели право към Център, където сигурно ме очакваше „тържествено“ посрещане. Вместо това наистина кацнахме в Дюнкол — главния град на средния континент. Оказа се, че моят благодетел слиза тук. Пожела ми успех и напусна совалката, сякаш наистина не подозираше кой (коя) съм и какво представлявам… а може пък и да не му бяха казали цялата истина.