Медуза: Мръвка за тигъра
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #4
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Медуза: Мръвка за тигъра». Краткое содержание книги:
— Докато се върнеш, нали?
— Да — отвърнах безчувствено, — докато се върна.
Куорл ме съпроводи почти до Сивата падина, после отлетя на запад. А аз се загледах в града, гол и грозен без снега. Издигаха се само сивият купол и пронизващите го комини. Простираше се, докъдето ми стигаше погледът… и мразех всеки сантиметър от него.
Кацнах направо върху купола, откривайки едно не чак толкова неудобно местенце. За пръв път от незнайно колко часове си отдъхнах и оставих тялото ми да възвърне своята обичайна форма. Твърде изцеден бях да направя каквото и да е веднага, просто седнах и се умислих.
Коптерът беше от Център, но се насочи насам. Защо? И с каква цел бяха пратили хвъркатата машина толкова далеч на север? По указание на висшите властници, в това нямаше съмнение!
Значи пленниците щяха да попаднат в ръцете на централното правителство, а не в местното управление на СН. Вероятно щяха и да ги преместят в Център. Имаше защо. Твърде много знаеха за онази свещена планина, за преобразяването и скритите в него възможности. Освен това се бяха сблъскали лице в лице с пришълците. Хората на Ипсир едва ли биха позволили местните психотехници или дребни началници от СН да се натъкнат на тези факти. На мнозина биха хрумнали нежелателни идеи.
Но как щяха да откарат Чин и останалите в Център? Не и с влак — твърде много хора щяха да ги видят, а и пътуването е дълго. На самата Медуза не използваха бързи въздушни возила, коптерите също изглеждаха неподходящи за целта. Ето защо най-напред бяха ги прехвърлили в Сивата падина!
Тук имаше космодрум.
Изправих се с мъчително усилие. Трябваше да се спусна от убежището си, за да вляза в града. Знаех, че малкото шахти, по които се качват техниците, за да оглеждат купола, са под постоянно наблюдение. Но първо исках да се възползвам от височината. Покатерих се на един комин, който в момента не бълваше пушеци, и се загледах към космодрума. Едва-едва го различавах в далечината — скупчени складове и малък терминал около пистата насред пустошта.
Нямаше совалка.
Не знаех с колко още време разполагам, но си казах, че е по-добре да поспя, вместо да допусна някоя глупава грешка заради изтощението. По ирония на съдбата се връщах от каменния век към своето привично и отвратително „аз“ от света на технологиите. Въпреки това рисковете бяха огромни. Трябваше да се възстановя поне отчасти, затова се проснах под издигащото се слънце и неусетно се унесох.
Гадеше ми се от принудата да се върна в града. И никак не ми се искаше да разчитам на нищожния шанс за успех. Дори ако съумеех да отърва собствената си кожа, много трудно бих успял да спася Чин.
Но, да ме вземат мътните, не можех да устоя на предизвикателството!
Дванадесета глава
В леговището на звяра
Когато се събудих, стори ми се, че не ми достигат няколко часа сън. Все пак бях се възстановил донякъде и мозъкът ми отново заработи.
Влизането в града не беше чак толкова страшен проблем, но какво щях да правя после? Знаех само, че ей сега ми предстои да проверя теорийката си за унищожаването на системата чрез преобразяване отвътре. Уви, за да не се издъня бързичко, трябваше да пипам внимателно, а не ми достигаше време за това.
Досадните месеци в транспортната гилдия ми се отплатиха с лихвата. Просто изчаках един идващ към града влак да спре и влязох заедно с него, щом изключиха силовото поле. Знаех наизуст къде са разположени камерите и скенерите по цялата гара, както и неизбежните „слепи“ зони. В този миг — гол и без косъмче по тялото си — сто на сто бих привлякъл вниманието на всяко ченге, затова си наложих крайна предпазливост.
Разчитах на втръсналия ми влак от Рошанд, който трябваше да пристигне по-късно. Знаех, че все някакви копои ще слязат от него — или са били на обучение другаде, или тепърва пристигаха да се трудят в Сивата падина.
Между площадката за пътниците и сектора за автоматично товарене и разтоварване на багажа имаше местенце, където камерите не надникваха. Притичвах на зигзаг и накрая успях да се вмъкна зад един ескалатор в края на пътническия сектор. И за пръв път откакто бях на Медуза, се принудих да осъзная, че ми предстои да убия поне неколцина, ако смятам да продължа. Нямаше да се разстроя особено, ако очистя ченгета или лакеи на правителството, но както си представях плана, щяха да си го отнесат и един-двама невинни. Това вече никак не ми харесваше, макар да си спомних за онези петдесет и петима, които безропотно се оставиха да ги погубят. Твърде типично не само за огромното мнозинство от хората тук, но и за цялата система, с която исках да се надхитрям!