Медуза: Мръвка за тигъра
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #4
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Медуза: Мръвка за тигъра». Краткое содержание книги:
С картата на редовия копой влязох в буса и се отправих към градското управление на СН. Имах нужда от друго тяло, защото приликата ми с ченгето беше доста неубедителна. Добре поне, че познавах комплекса на СН в Сивата падина, бях научил и немалко от „слепите“ зони благодарение на вероятно вече покойната майор Хокрау.
Слязох на спирката преди управлението и успях да пъхна сака в един контейнер за отпадъци, без да попадна пред обектива на нечия камера, след това влязох откъм гаража, а не през главния вход. Униформата беше достатъчна, за да не ми обърнат внимание, неколцина само ми кимнаха нехайно.
В средата на сектора за поддръжка на возилата естествено имаше „око“, въртящо се бавно на поставката си. Лесна работа… Поразходих се, докато намеря ченге от женски пол, което въвеждаше нови команди в ремонтните автомати. Поприказвахме и когато обективът се обърна в друга посока, отървах се от събеседничката си. Този път успях да огледам добре лицето й и веднага го наподобих. Жената беше доста едричка, но нагодих тялото си без проблеми и се преоблякох в нейната униформа, скрит зад колата.
Когато се показах пред камерата, бях точно копие на полицайката. Изчаках досадното устройство да се завърти отново и натиках трупа в багажника на возилото.
Извадих „своята“ карта от джоба, повиках асансьора и се качих в приемната. Там винаги имаше навалица и най-много рискувах да се натъкна на приятелче на убитата. Знаех, че не бих могъл да заблудя неин познат дори за минута.
Важното обаче е да се държиш все едно тук ти е мястото и в момента изпълняваш нечии заповеди. Обикновено това стига, защото хората не подозират чак толкова дръзка наглост. Настаних се в една от нишите с терминал, където копоите въвеждаха докладите си.
Не очаквах никакви затруднения с простичките кодове, каквито използваха тук, но се оказа, че дори няма никакъв код за достъп. Пъхаш си картата, камерата ти сравнява мутрата с холограмата… и толкова. Липсваше даже сканиране на ретината или дактилоскопичен сензор.
Набрах „Кор, Чин Лу“ и зачаках досието й да се появи на екрана. Прехвърлих го до края и се зачетох в последния запис. Точно това търсех.
„Арест, в 14:16 от служители в Центр. у-ние, на 17-9-51. Регистр. в у-нието на гр. Сивата падина в 03:55 на 18-9-51. Присъда — оконч. понижение. Прехв. за изп. в Център в 09:22 на 18-9-51. Отп. В 17:05. Случаят приключен и заведен в архив под № 37–6589234.“
Лесно се досетих за смисъла на информацията. Докарали са Чин тук в ранната сутрин, регистрирали са я, незабавно са я осъдили на окончателно понижение и официално са я предали на колегите си от Център да я правят каквото искат. И доколкото разбирах, трябваше да замине в пет часа и пет минути, значи след по-малко от час. Със совалката, защото нищо друго не потегляше по това време.
Може би трябваше и аз да попътувам още малко…
Нахалството и дебелокожието не са ключ към всички врати, но пък вършат истински чудеса в едно толкова строго регулирано общество. Излязох преспокойно от управлението и се запътих към спирката на буса. Нямаше смисъл да рискувам с кола на СН — несъмнено нарядите за отпускане на возила се следяха особено строго заради старшинството сред ченгетата. Внезапно спрях, напсувах се тихичко и заобиколих към гаража. Колата с трупа още си беше в ремонтната ниша. Трябваше да е служебно возило, дадено за ползване на последната ми жертва. Можех да се поразходя… дано само проклетата машина да работеше!
Стигнах портала по пътя към космодрума без затруднения, ако не се брои скрибуцането в предната ос — явно точно заради него колата трябваше да бъде ремонтирана. Излязох, представих картата си и обясних, че нося документи, които друг от колегите ми е забравил да предаде. Звучеше правдоподобно и ме пуснаха.
Добрах се до сградата малко преди кацането на совалката, значи разполагах с двайсетина минути. Не бях стъпвал тук, откакто ме стовариха на Медуза, но не забелязах никакви промени. Помещенията бяха тесни и не впечатляваха с нищо, защото през тях минаваха малко пътници, и то рядко. Видях само двама важни чиновници в чакалнята. Нито следа обаче от Чин или съпровождащи ченгета. За пръв път по гръбнака ми мина тръпката на предчувствието, че съм се издънил.
Объркването ми явно пролича, защото единият чиновник — белокос мъж на средна възраст — стана и ме доближи.