Призована от сенките
- Автор: Ченс Карен
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Призована от сенките». Краткое содержание книги:
— Е? — Приткин изглеждаше нетърпелив. — Какво казва?
— Всичко е наред, правилните хора са на дежурство.
Забелязах, че Били изглеждаше прекалено доволен заради нещо. Може би беше просто облекчение, че работата ни вероятно щеше да бъде по-лесна отколкото бяхме предположили, но се съмнявах. Знаех му израженията почти толкова добре, колкото и моите, а той практически беше възторжен.
— Хайде, признай си.
Били се ухили и завъртя шапката си около показалеца. По някаква причина в момента пръстът му беше по-малко реален от шапката, затова изглеждаше сякаш шапката сама танцуваше шеметно.
— Прекалено перфектно е — изпя той, а усмивката за малко да раздели лицето му. — Като стана дума за добра поличба!
— За какво говориш?
— Нещо не е наред ли? — настоя Приткин.
Били и аз го игнорирахме.
— Знам, че рожденият ти ден ще започне след няколко часа, Кас, но ще си получиш подаръка по-рано.
— Били! Просто ми кажи.
Той се изсмя с наслада, така че за малко и щеше да е крякане.
— Това копеле Томас е. Бил е хванат в ранното вчерашно утро. Мисля, че се опитват да решат кой ще е най-болезнения начин да го екзекутират. Затова всички са се събрали във вампирската област, искат да гледат шоуто.
Били хвърли шапката си във въздуха ликуващо.
— И аз не бих имал нищо против да надзърна, ако имахме време.
Единствената причина, поради която не паднах, бе, че вече бях седнала на земята. Томас щеше да бъде екзекутиран и може би вече го измъчваха? Седнах, мигайки към Били, докато мозъкът ми се опитваше да го осмисли, а каквото и да се бе изписало на лицето ми, на него не му бе харесало. Усмивката му помръкна и той започна враждебно да клати главата си.
— Не. Няма начин да го направиш! Той заслужава това, Кас, знаеш, че е така. Той те предаде, мамка му, заради него почти не умря! Веднъж съдбата да махне проблем от главата ни гратис. Да се усмихнем, да благодарим и да стоим надалеч!
Почувствах лицето си сковано. Смътно се чудех дали това е заради нощния полъх или ужаса. Заложих на ужаса.
— Не мога.
— Напротив, можеш. — От вълнението си Били трепна като пламък от свещ. — Лесно е. Влизаме в хубавите тихи коридори на МАГИЯ, проправяме си път до портала и преминаваме. Това е всичко. Нищо особено.
— Нещо особено е. — Станах, леко залитайки и Приткин хвана ръката ми. Както обикновено, не беше нежен, но този път това беше плюс. Едва опазвах равновесие дори с желязната му хватка. — Много особено нещо.
— За какво говориш? Какво става? — Приткин говореше, но почти не го чувах. Можех само да чуя повишения в агония глас на Томас, можех само да го видя завързан като животно, чакащ Джак.
Ако си затворех очите, виждах различна сцена. Беше Томас в кухнята на нашия апартамент в Атланта, мръщейки се от учудване пред печката. Тя не бе сготвила сладките, които той беше планирал като закуска за мен, вероятно защото не знаеше как да включи нещото. Носеше една от моите престилки, тази, върху която пише „НЕ ГОТВИ ДОБРЕ С ДРУГИ“, върху долнището на пижамата с усмихнати личица, която му бях купила, за да не спи, както майка му го е родила. Имахме отделни спални, но просто мисълта за Том, спящ долу по коридора, чисто гол, ме бе държала будна нощи наред. Бях му обяснила как печката работи и бяхме изяли цялата тава сладки, преди да отида на работа, в резултат на което имах захарно безпокойство през по-голямата част от деня.
Това беше първият път, когато си позволих да се надявам, че той може да стане постоянна фигура в моя живот. Той вече беше моят най-добър приятел за шест от най-щастливите месеци, които някога съм имала. Въпреки всичко бях започнала малко или повече да създавам нормално съществуване. Харесваше ми слънчевият ми апартамент, великолепно предвидимата ми работа в туристическата агенция и прелестният ми съквартирант. Томас беше сбъдната мечта — красив, деликатен, силен, но все пак достатъчно уязвим, за да ме накара да искам да се грижа за него. Трябваше да си спомня старата фраза за нещото, което изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина, но бях твърде заета да се наслаждавам на подаръка, който съдбата бе пуснала в скута ми. Последвалото доказа, че подаръкът бе повече проклятие, а нормалният живот само мираж. Всички тези розови сънища се бяха стоварили около главата ми, оставяйки белези, които дори не бяха започнали да заздравяват. Потресена осъзнах, че инцидентът със сладките бе само няколко седмици преди това. Това ми се струваше невъзможно, би трябвало да е преди десетилетие.